Втората категория съставляват онези, които, за да живеят, се нуждаят от погледите на множество познати очи. Това са неуморимите организатори на коктейли и вечери. Те са по-щастливи в сравнение с хората от първата категория, за които загубата на публиката означава в зрителната зала на живота им да изгаснат всички светлини. А тази загуба рано или късно сполетява почти всеки от тях. Хората от втората категория, обратното, винаги успяват да си осигурят по някой и друг поглед. Вземете за пример Мари-Клод и нейната дъщеря.
Следва третата категория хора, които изпитват нужда постоянно да са пред очите на любимия човек. Тяхното положение е също тъй рисковано, както при първата категория. Един ден очите на любимия човек ще се склопят и в зрителната зала ще настъпи мрак. В тази категория са Тереза и Томаш.
И накрая идва четвъртата категория, най-рядката. Тя обхваща онези, които живеят под въображаемия поглед на отсъстващи хора. Това са мечтателите. Например Франц. Той пътува към границата на Камбоджа единствено заради Сабина. Автобусът се друса по тайландското шосе, а Франц чувства как Сабина е втренчила неотклонен поглед в него.
От същата категория е и синът на Томаш. Ще го нарека Шимон. (Сигурно ще е доволен да има библейско име като баща си.1) Очите, за които копнее той, са очите на Томаш. След историята с петицията Шимон беше изключен от университета. Той ходеше с племенницата на един селски свещеник. Ожени се за нея, стана тракторист в кооперативното стопанство, вярващ католик и баща. По едно време научи от някого, че и Томаш живее на село, и се зарадва: съдбата беше привела техните животи в симетрия! Това заключение го окуражи да напише на баща си писмо. Не очакваше отговор. Искаше само Томаш да обърне поглед към живота му.
24
Франц и Шимон са мечтателите в този роман. За разлика от Франц Шимон не обичаше майка си. От ранното си детство се бе стремил към своя баща. Искаше му се да вярва, че някаква несправедливост, извършена спрямо баща му, предшества и обяснява несправедливостта, извършена от баща му спрямо него самия. Никога не изпита гняв към Томаш, защото не желаеше да става съюзник на майка си, която постоянно злословеше по негов адрес.
Шимон живя с нея до осемнайсетата си година, а след матурата замина да следва в Прага. По онова време Томаш вече миеше прозорци. Шимон много пъти инсценираше случайни срещи на улицата. Но баща му не спря нито веднъж да си поприказват.
Шимон се сближи с бившия редактор с голямата брада само защото неговата съдба беше сходна с тази на баща му. Името на Томаш беше непознато на редактора. Статията за Едип беше потънала в забвение и редакторът всъщност узна за нея именно от Шимон, когато той му се помоли да се срещнат с Томаш заради петицията. Редакторът се съгласи само за да достави радост на момчето, което обичаше.
Всеки път, щом Шимон се сетеше за тази среща, го обземаше срам. Положително беше направил лошо впечатление на баща си. Докато самият той пък беше харесал Томаш. Спомняше си всяка негова дума и с времето все повече се убеждаваше в правотата му. В съзнанието му най-дълбоко се беше врязало изречението: „Да наказваш онези, които не са знаели какво правят, е варварство.“ Когато чичото на неговото момиче му даде да чете Библията, го впечатлиха думите на Исус: „Отче! Прости им, понеже не знаят що правят.“ Знаеше, че Томаш не е вярващ, но съзираше в сходството на двете изречения таен знак: баща му благославя неговия път.
Живееше на село вече трета година, когато получи писмо, с което Томаш го канеше да му гостува. Срещата мина много добре, Шимон се държеше свободно и изобщо не заекваше. Май дори не забеляза, че с баща му почти не намериха общ език. Около четири месеца по-късно получи телеграма. Томаш и жена му загинали, премазани от камион.
Чак тогава узна за жената, която някога била любовница на баща му, а в момента живеела във Франция. Издири адреса й. И понеже отчаяно се нуждаеше от въображаемо око, което да следи оттук нататък живота му, от време на време й пишеше дълги писма.