Имаше някои дребни величия, известен оперен певец и руски писател, който вървеше към Нобелова награда.
Почукване на вратата прекъсна заниманието на Десар. Влезе Антоан, един от портиерите.
— Да. Какво има? — попита Десар.
Антоан го погледна с хремавото си изражение.
— Вие ли наредихте да се заключи киносалона?
Десар се намръщи.
— За какво говориш?
— Мислех, че сте вие. Кой друг? Преди малко отидох да проверя дали всичко е наред. Вратите бяха заключени. Вътре се чуваше шум като че ли някой пуска филм.
— Никога не пускаме филми на пристанището — натърти Десар. — А и тези врати не се заключват. Ще видя какво има.
Обикновено, Десар проверяваше тези неща веднага, но сега бе претоварен от всички подробности в последната минута, които трябваше да се оправят преди отплаването в дванайсет. Не му излизаха американските долари в касата, един от най-добрите апартаменти бе дублиран по погрешка и сватбеният подарък, поръчан от капитан Монтан, бе занесен в друг кораб. Капитанът щеше да хвърля гръм и мълнии. Десар спря да обръща внимание на шума от четирите мощни турбини на „С. С. Бретан“. Почувства движението, когато корабът се отдели от кея и тръгна назад към канала, след което отново потъна в проблемите си.
Половин час по-късно, Леон, главният стюард на палубата-веранда, влезе в стаята. Десар го погледна нетърпеливо.
— Да, Леон?
— Съжалявам, че ви прекъсвам, но мисля, че трябва да знаете…
— Хм? — Десар слушаше с половин ухо, погълнат от задачата да разпредели местата на капитанската маса за всеки ден от пътуването. Капитанът не бе човек с дарба да се държи в обществото и всяка вечеря с пътниците бе изпитание за него. Работа на Десар беше да подбере група, която е agreable.3
— Мадам Темпъл… — започна Леон.
Десар моментално остави молива и погледна нагоре с тревога в малките си черни очи.
— Да?
— Минах покрай каютата й преди малко, чух високи гласове и писък. Трудно се чуваше през вратата, но като че ли тя каза: „Ти ме уби, ти ме уби.“ Помислих, че не бива да се намесвам и дойдох да ви уведомя.
Десар кимна.
— Правилно. Аз ще отида да проверя дали всичко е наред.
Проследи с поглед излизащия стюард. Немислимо бе някой да нарани жена като мадам Темпъл. Това беше отвъд галското разбиране на Десар за кавалерство. Той сложи униформената си фуражка, хвърли бърз поглед в огледалото и се отправи към вратата. Телефонът иззвъня. Интендантът се поколеба, но накрая го вдигна.
— Десар.
— Клод — беше гласът на третия помощник. — За бога, изпрати някого в киносалона с парцал. Всичко е в кръв.
Десар внезапно изпита чувството, че някой го удря в стомаха.
— Веднага — обеща той.
Затвори телефона, обади се на портиера и след това набра номера на корабния лекар.
— Андре? Клод се обажда — опита се да говори спокойно. — Чудех се дали някой не е поискал медицинска помощ. Не, не става въпрос за хапчета против морска болест. Човекът е кървял, вероятно доста… Не е? Добре. Благодаря ти.
Десар затвори, изпълнен с нарастващо безпокойство. Излезе от канцеларията си и се запъти към каютата на Джил Темпъл. Беше на половината път, когато се случи другото събитие. Щом излезе на палубата, Десар почувства как корабът променя посоката си. Той погледна към океана и видя, че са стигнали до фара Амброуз, където трябваше да се откачат от влекача и да поемат към открито море. Но вместо това „Бретан“ забави ход и спря. Случило се бе нещо извънредно.
Десар забърза към парапета и погледна надолу. Там, в морето, влекачът се бе долепил до товарния отсек и двама моряци прехвърляха багаж от лайнера във влекача. Докато гледаше, един от пътниците скочи от кораба в малкия катер. Десар можа само за момент да зърне гърба на пътника, но веднага реши, че бърка в предположението си. Просто не бе възможно. Всъщност, инцидентното напускане на пътник и то точно по този начин беше нещо толкова извънредно, че главният интендант почувства тревогата като лед в гърба. Той се обърна и почти изтича до каютата на Джил Темпъл. Никой не отговори на почукването му. Той почука пак, вече по-силно.