От предпазливост князът изпрати на своя слуга Антон телеграма със съдържание, чиито смисъл беше ясен само за посветени: „Два вълка4 избягаха. Строго наблюдение бърлогата на лъва“.
Изминаха два часа. Ван Зом и Фридрих пътуваха мълчаливи, потънали в мислите си. Всичко наоколо беше затрупано със сняг. Където пътят бе по-добър, конете преминаваха в тръст. После продължаваха в спокоен ход. Най-сетне пред тях изплува градът. При вида му князът се отърси от завладялата го замисленост и започна да дава напътствия на слугата си:
— Щом стигнем у дома, незабавно предай шейната и конете на кочияша. Отиди право при Антон и бъдете на пост, докато се преоблека! Маска номер седем! Кажи го на Антон, за да ме разпознае! Ако е възможно, да се опита да получи от камериерката ключа от задната врата, който наскоро тя е обещала на своя „обожател“!
— Ваша светлост, хрумна ми една мисъл, която може би не е съвсем лоша — дали наистина ковачите са избягали в града.
— Убеден съм.
— За тях е важно да се срещнат с банкера. Следователно ще се погрижат тази вечер той да си е у дома.
— Аха, значи мислиш, че ще го уведомят? Това би могло да стане само чрез телеграма. И после?
— В телеграфната служба ще трябва да ни дадат някакви сведения!
— Съветът ти не е лош. Ще те послушам. Карай право натам!
В телеграфната служба Ван Зом представи на началника своите министерски пълномощия, там проявиха най-голяма отзивчивост. Потърсиха из книжата и стана ясно, че двамата Волф са били дотам непредпазливи да изпратят телеграма до своя съучастник.
— Ето известието, господине! То гласи: „Моля тази вечер в десет часа да бъдете вкъщи“!
Нямаше подпис. Мястото на подаване на телеграмата беше на половината път между Хелфенщайн и града. По това Ван Зом разбра, че ковачите са избягали с шейна или кола. Иначе нямаше да могат затова кратко време да изминат толкова голямо разстояние. А според времето на подаване на телеграмата беше невъзможно да са взели влака.
— Е, заслужаваше ли си труда, ваша светлост? — попита Фридрих, когато князът се настани в шейната.
— Да. Идеята ти беше добра. Срещата им е в десет часа.
— Веднага ли ще ги задържим?
— Не мога да кажа отсега. Най-напред бащата и синът трябва да разговарят с Хелфенщайн, надявам се да ги подслушаме. После ще знаем, как трябва да постъпим. Бегълците са намерили някъде подслон, където можем да ги заловим.
Ван Зом и Фридрих се върнаха у дома. Както се бяха уговорили, слугата веднага изчезна, а князът започна да се преоблича. Той избра дрехите, с които на времето се беше появил късно през нощта като таен агент в дома на семейство Хелфенщайн. До десет имаше цели три часа и той използва това време, за да посети Улрике фон Хелфенщайн и да й разкаже за събитията, случили се през този ден. От кулата на катедралата часовникът удари девет и четвърт, когато той отново се озова пред задната врата на дома на Франц фон Хелфенщайн, където Фридрих стоеше на пост. На закътано място срещу лицевата страна на къщата го чакаше Антон.
— Банкерът у дома ли е? — осведоми се Ван Зом.
— Да. Побъбрих с моята камериерка и тя ми каза, че в момента нейният господар вечеря. Пъхна в ръката ключа за задната врата. Ето го.
— Много добре! Веднага ще го използвам, отивам малко на разузнаване. Ти си бил горе, когато наблюдаваше и подслушваше госпожа Нора заради скъпоценните камъни и бижутата. Затова ще ме водиш!
Отидоха при Фридрих пред задната врата, който разбра от господаря си, че се налага сам да остане на пост.
— Вече имам ключ за тази врата и ще се промъкна в къщата — добави Ван Зом. — Антон е запознат с вътрешното й разположение. Той ще дойде с мен!
Ключът се превъртя безшумно. След като затвориха вратата зад гърбата си, Ван Зом и Антон се озоваха пред тесни и стръмни дървени стъпала. Малкият маскировъчен фенер на княза светна за секунда-две и те пъргаво и ловко се изкачиха горе.
Там двамата стигнаха до къс коридор, в чиито край, както обясни Антон, една врата водеше към работния кабинет на банкера, а през друга, намираща се от лявата страна на коридора, се влизаше в спалнята.
Ван Зом се спря на най-горното стъпало на тясната дървена стълба. Лявата му ръка стискаше перилата, украсени с причудлива дърворезба. Случайно пръстите му напипаха и натиснаха едно издадено място в дърворезбата в самия външен край на перилата, където сигурно рядко попадаше човешка ръка. Малката издатина хлътна навътре. Смаяният княз рязко вдигна глава. В него се породи подозрение.