— Безпокои ме още нещо — добави той. — Пет години сте я карали така очевидно, без да знаете къде и как работите. Откъде се взе това внезапно силно желание да узнаете?
Той им разказа историята за спора на вечерята, за странната кал под ноктите му и за несговорчивия лекар.
— Страх ме е — призна отчаяно той. — Бях убеден, че е кръв. А сега знам, че е нещо… по-лошо.
Рандъл го погледна.
— Защо?
Хоуг облиза устни.
— Защото… — той млъкна — изглеждаше безпомощен. — Вие нали ще ми помогнете?
Рандъл се изправи.
— Това не е по моята част — рече той. — Имате нужда от помощ, така е, но ви трябва помощ от психиатър. Амнезията не е по моята част. Аз съм детектив.
— Но аз искам именно детектив. Искам да ме наблюдавате и да разберете с какво се занимавам.
Рандъл понечи да откаже — прекъсна го жена му.
— Сигурна съм, че можем да ви помогнем, мистър Хоуг. Може би ще трябва да се срещнете с психиатър…
— О, не!
— … Ала щом искате да бъдете следен — ще бъдете.
— Това не ми харесва — рече Рандъл. — Той няма нужда от нас.
Хоуг постави ръкавиците си на масичката и бръкна във вътрешния си джоб.
— Няма да съжалявате за положения труд. — Той започна да брои банкнотите. — Нося само петстотин — рече той плахо. — Достатъчно ли са?
— Достатъчно са — отвърна му тя.
— За предварителен хонорар — добави Рандъл. Той взе парите и ги пъхна в страничния джоб на сакото си.
— Между другото — продължи той, — щом не знаете с какво се занимавате през работно време и не си спомняте нищо освен болницата, тогава откъде получавате пари? — той се постара да придаде на гласа си нехаен тон.
— О, плащат ми всяка неделя. Двеста долара в брой.
Когато той си отиде, Рандъл подаде парите на жена си.
— Какви красиви хартийки — рече тя, като ги оглади с длан и грижливо ги сгъна. — Теди, защо се опитваше да развалиш работата?
— Аз ли? Не съм… само вдигах цената. Старата игра „бягай по-наблизо“.
— Така си и помислих. Но ти за малко да преиграеш.
— Невъзможно. Знаех, че мога да разчитам на теб. Ти никога не би го оставила да си излезе от къщата дори с един цент в джоба.
Тя се усмихна щастливо.
— Ти си свестен мъж, Теди. И ние с теб толкова много си приличаме. И двамата обичаме парите. Доколко повярва на неговата история?
— На нито една дума.
— Нали няма да го следиш лично ти?
— А защо не? Защо да плащам по десет долара на ден на някое бивше ченге, за да обърка работата?
— Теди, тази работа не ми харесва. Откъде-накъде ще иска да плаща толкова много… — тя размаха банкнотите… — за да те води за носа ли?
— Това именно ще разбера.
— Трябва да си предпазлив. Спомняш ли си бандата на червенокосите?2
— Червенокосите… О, пак Шерлок Холмс. Не ставай дете, Синтия.
— Той ще ми каже. Ти не се вдетинявай. Този дребосък е сатана.
Тя излезе от стаята и скри парите. Когато се върна, го завари коленичил до креслото, в което бе седял Хоуг — инжектираше графитен прах. Той вдигна поглед при влизането й.
— Син…
— Кажи, умнико.
— Да си пипала това кресло?
— Естествено не съм. Преди той да дойде, избърсах, както обикновено, страничните облегалки.
— Не те питам за това. Пипала ли си го, след като той си отиде? Той изобщо сваля ли си ръкавиците?
— Чакай малко. Да, сигурна съм, че ги свали. Погледнах му ноктите, когато разправяше онези измишльотини за тях.
— Аз също видях, но исках да се уверя, че не съм откачил. Погледни политурата.
Тя огледа полираните облегалки, покрити сега с тънък слой сивкав прах. Повърхността беше безупречно гладка — никакви отпечатъци от пръсти.
— Сигурно изобщо не ги е докосвал… Не, не, докосна ги, аз го видях. Когато каза „Страх ме е“ — той впи пръсти и в двете облегалки. Спомням си, че забелязах как силно посиняха кокалчетата на пръстите му.
— Може би колодий?3
— Не ставай глупав. Няма дори и следа. Ти се ръкува с него. Имаше ли колодий по ръцете му?
— Мисля, че нямаше. Смятам, че щях да забележа. „Човекът без отпечатъци на пръстите“. Хайде да го наречем призрак и да му сложим пепел.
— Призраците не плащат суха пара да ги следят.
— Вярно, не плащат. Поне аз не съм чувал. — Той стана и се отправи към кухненската ниша, грабна телефона и набра номера за междуградски поръчки.
— Искам болничната телефонна централа в Дюбък, ъъъ… — Той затвори слушалката и се обърна към жена си.
— Кажи, мила, в кой щат по дяволите е Дюбък?
3
Прозрачен разтвор от целулозен нитрат, който след изпаряване на разтворителя се превръща в стъкловиден пласт.