Появи се кметът Цалдемейн от Блавикен с дъщеря си Аника, много привлекателна, но страшно плаха госпожица.
Дойде джуджето Ярпен Зигрин и което беше интересно — сам, без обичайната му компания от брадати бандити, наричани от него „момчетата“. По пътя към Ярпен се беше присъединил елфът Хиреадан — личност с не особено ясно, но несъмнено високо положение сред Стария народ. Той бе ескортиран от неколцина никому неизвестни мълчаливи побратими.
Пристигна и шумна група полуръстове, от които Гералт познаваше само Даинти Бибервелт, фермерът от Рдестова109 ливада, и — според слуховете — киселата му съпруга Гардения. В групата им имаше и един полуръст, който всъщност не беше полуръст — известният предприемач и търговец Телико Лунгревинк Леторт от Новиград, метаморф или доплер с външността на полуръст, наричан Дуду.
Появиха се и барон Фрейксенет от Брокилон със съпругата си, красивата дриада Браен, и петте им дъщери Морен, Цирила, Мона, Еитне и Кашка. Морен изглеждаше на петнайсет години, а Кашка — на пет. Косите на всички бяха червени като огън, макар че Фрейксенет беше чернокос, а Браен — с меднозлатисти коси. Браен беше в напреднала бременност. Фрейксенет със сериозен вид твърдеше, че този път детето им трябва да бъде син, при което групичката червенокоси дриади се споглеждаха и се подхилкваха, а Браен добавяше с усмивка, че „синът“ ще се казва Мелиса.
Пристигна едноръкият Яре, младият жрец и хроникьор от Еландер, възпитаник на Ненеке. Яре дойде главно заради Цири, по която беше увлечен. Цири, за разочарование на Ненеке, не обръщаше никакво внимание на сакатия младеж и неговите неловки ухажвания.
Списъкът от неочаквани гости се откриваше от княз Агловал от Бремерворд, чието идване граничеше с чудо, защото князът и Гералт искрено не можеха да се понасят. Още по-странен беше фактът, че Агловал се появи със съпругата си, русалката Шееназ. Шееназ някога беше пожертвала заради княза своята рибешка опашка срещу два невероятно красиви крака, но беше известна с това, че никога не се отделя от морското крайбрежие, защото сушата я плаши.
Малцина очакваха да дойдат други короновани особи, пък и никой не ги беше канил. Въпреки това монарсите изпращаха писма, подаръци, пратеници — или всичко това накуп. Рицарят Ивес представляваше крал Етайн, комесът Съливой — крал Вензлав, сир Матъм — крал Сигизмунд, а сир Деверо — кралица Ада, бившата стрига. Изглеждаше, че пътуването им е било весело, макар че Ивес беше с цепната устна, ръката на Съливой беше превързана, Матъм накуцваше, а Деверо го мъчеше такъв махмурлук, че едвам се крепеше върху седлото.
Никой не беше канил златния дракон Вилентретенмертх, защото никой не знаеше, първо, как да го покани, и второ, къде да го търси. За всеобщо учудване драконът се появи, разбира се, инкогнито, в облика на рицаря Борх с герб „Трите гарги“. Там, където присъства Лютичето, естествено, не можеше и да става дума за инкогнито, но въпреки това малцина вярваха на поета, когато той сочеше възкъдравия рицар и твърдеше, че е дракон.
Също така никой не беше канил и никой не беше очаквал колоритната тайфа, наричаща себе си „приятели и познати“ на Лютичето. Това бяха предимно поети, музиканти и трубадури, а отгоре на всичко — акробат, професионален играч на зарове, дресьорка на крокодили и четири живописни девойки, три от които много приличаха на проститутки, а четвъртата, която не приличаше на проститутка, несъмнено беше такава. Групата се допълваше от двама пророци, единият от които беше лъжепророк, един скулптор, един светлокос и вечно пиян медиум от женски пол и един сипаничав гном, който твърдеше, че се нарича Шутенбах.
С магически кораб амфибия, наподобяващ кръстоска на лебед с огромна възглавница, пристигнаха магьосници. Те бяха около една четвърт от поканените и трикратно повече от реално очакваните, защото колегите на Йенефер, както се говореше, не одобряваха връзката й с „външен“ човек, при това вещер. Част от тях изобщо игнорираха поканата, част се оправдаха с недостиг на свободно време и необходимостта да присъстват на ежегодния световен конгрес на магьосниците. Така че на борда на — както го кръсти Лютичето — „Летящата възглавница“ бяха само Дорегарай от Воле и Радклиф от Оксенфурт.
Там беше и Трие Мериголд, с коси с цвят на октомврийски кестени.
VI
— Ти ли покани Трис Мериголд?
— Не — поклати глава вещерът, много доволен от факта, че мутацията на кръвоносните съдове не му позволява да се изчерви. — Не съм аз. Подозирам Лютичето, макар че всички те твърдят, че са научили за сватбата от магическите кристали.
— Не искам да виждам Трис на моята сватба!