Но най-напред трябва да се боря и да победя. Не знам колко сили за борба са ми останали, но ще се боря. Не толкова за покрусената, обезсърчена жена, в която съм превърната, колкото за моята дъщеря Виктория.
1
Моята майка ме кръщава Офелия с мисълта, че по този начин проявява литературен вкус. Не си дава сметка за това, че всъщност демонстрира влечение към трагичното. От друга страна обаче, изобщо не съм убедена, че тя схваща самата концепция на трагедията, както родените в охолство не съзнават, че са богати и дори не допускат съществуването на друг вид живот. За нея името звучи красиво, напомня й за някакво цвете, знае, че е от някаква известна история (пиеса или роман, не би могла да каже). Извадила съм късмет все пак, тъй като алтернативата й била Полита или Джипси Роуз2. Офелия съдържа поне някакво внушение за достойнство.
С тези мисли бутам количката в местния супер сред купища лъснали зелени ябълки, хрупкави салати, тлъсти портокали и здрави, матовочервени чушки. До болка познатият мъж от щанда за меса ми маха с ръка и ме дарява с нещо, което — сигурна съм — смята за пленителна усмивка, но тя само кара кожата ми да настръхне. Всеки момент очаквам да чуя „Здрасти, сладурано“ или „Здравей, съкровище“. Все се питам какво ли има у мене, което го кара да проявява подобен ентусиазъм. В никакъв случай не съм открита или сговорчива личност. Разбира се, не мога си позволи да бъда и прекалено резервирана. Поглеждам отражението си в лъскавата метална повърхност на витрината, за да се убедя, че то е сдържано и хладно, без да бъде отблъскващо. Образът ми е изкривен и насечен от разнообразните дефекти по ламарината.
— Здрасти, скъпа — обажда се той с изискан жест и лек поклон.
Аз се усмихвам хладно, по-скоро леко повдигам крайчеца на устните си. Той грейва в усмивка.
Превърнала съм се в оня тип жени, който би притеснил силно собствената ми майка. През повечето време връзвам в силно дръпната назад конска опашка току-що измитата си, все още влажна руса коса. Простотата на тази „прическа“ ме привлича много. Нося прости, удобни дрехи — панталони от груб плат и голяма за ръста ми бяла блуза, под дебело моряшко яке. Нищо особено, ако не смятаме обувките и чантата, които струват колкото две заплати на майка ми. Тя непременно би забелязала подобно нещо. Не би се зарадвала. По-скоро щеше да се огорчи и разлюти. Не разбирам защо трябва да се хабят толкова емоции. Това е само един факт. Ясен и прост, каквито са всички факти. Е, повечето. Но все още я виждам в спомените си, виждам мекия прасковен тен на лицето, високите скули, дълбоките кафяви очи. Същите като на дъщеря ми.
— Ани! Здравей!
Пак съм при плодовете, макар да не си давам сметка за това какво ме е върнало там. В ръка държа лъскава зряла мандарина. Сигурно съм се вторачила в нея, сякаш е магическа сфера от кристал — опитвам се да прозра в бъдещето. Вдигам поглед към съседката си Ела Сингър, която ме наблюдава загрижено и донякъде развеселено. Не знам от колко време трае това или от колко време аз самата съм се вторачила в мандарината. Ние сме нещо повече от съседки — приятелки сме. Всички в квартала ми викат Ани, даже и Грей — един Господ знае защо.
— Къде беше? — пита ме тя.
— Извинявай — отвръщам с усмивка и бързо тръсване на глава. — Малко се бях отнесла.
— Да не ти е зле?
— Не. Нищо подобно.
Тя кимва и сама избира няколко мандарини.
— Къде е Вики?
Всички жени от квартала, учителките и майките на нейните приятелки я наричат Вики. Аз не ги поправям, но всеки път потръпвам вътрешно, когато чуя това име. То не е нейното. Нарекла съм я Виктория, защото това има определено значение за мен, а надявам се — след време — да има и за нея. Вярно, нарекох я така в един период на голяма самоувереност. Но Грей ме разбра и прие. В ония дни и двамата се радвахме на отлично самочувствие. Аз продължавам да се стремя към него, макар че напоследък, поради причини, които не мога да обясня, то започва да ми изневерява.
2
Роуз Луиз Ховик (1914–1970) — американска актриса с изключително бурен личен живот. — Б.пр.