— Налейте си, майоре. Трудно се придвижвам. Напълнете и моята чаша. Не се случва често такава надежда да влезе в дома ми.
Адамсберг не гледаше картината, нито Данглар, нито графа. Той мислеше за думата машина, внезапно изтръгнала се от обвивката си, за да кацне върху доктор Мерлуз, после върху глинения младеж и върху образа на Мартен, който втриваше мехлема в кожата на брат си.
— Не мога — каза той. — Нямам тази възможност.
— Напротив — увери го графът, който, докато почукваше с върха на бастуна си по излъскания паркет, забеляза, че и без това неясният поглед на Адамсберг сякаш съвсем се разтопи в далечината.
— Не мога — повтори комисарят с далечен глас. — Водя разследване.
— Ще говоря на шефа ви. Не можете да зарежете Лео.
— Но не мога да направя и това, което искате от мен.
— Тогава?
— Аз не мога, но някой може. Лео е жива, Лео е в съзнание, но всичко е блокирано. Познавам един човек, който оправя този вид блокировки, безименните блокировки.
— Някой шарлатанин? — попита графът, повдигайки белите си вежди.
— Учен. Но който влага в практикуваната от него наука нечовешки талант. Който задвижва спрелите системи, насища мозъка с кислород, научава котките да сучат, разблокира изпадналите в ступор бели дробове. Експерт по функционирането на човешката машина. Майстор. Той е единственият ни шанс, господин графе.
— Валре.
— Това е единственият ни шанс, Валре. Той би могъл да я измъкне оттам. Без да ви го обещавам.
— Как провежда лечението си? С медикаменти ли?
— С ръцете си.
— Нещо като магнетизатор?
— Не. Натиска клапаните, намества органите, дърпа ръчките, отпушва филтрите, изобщо, отново пуска мотора.8
— Доведете ми го — каза графът.
Адамсберг поклати глава и закрачи из стаята. Старият паркет заскърца под краката му.
— Невъзможно — каза той.
— В чужбина ли е?
— В затвора е.
— Боже господи.
— Ще ни трябва специално разрешение за временно освобождаване.
— Кой може да го даде?
— Съдията, отговорен за прилагането на наказанията. За нашия лекар това е старият съдия Варние, който е по-инатлив от магаре и дори няма да ни изслуша. Да пусне затворник от Фльори и да го изпрати да упражнява талантите си, за да помогне на стара жена в Ордебек, не влиза в списъка му на спешните случаи.
— Ремон дьо Варние?
— Същият — каза Адамсберг, продължавайки да се върти из библиотеката, без да хвърли и един поглед на картината от школата на Клуе.
— Няма проблем, той ми е приятел.
Адамсберг се обърна към графа, който се усмихваше, вдигнал вежди.
— Ремон дьо Варние нищо не може да ми откаже. Ще докараме вашия експерт.
— Ще ви трябва солиден мотив, истински и проверим.
— Че откога съдиите ни имат нужда от такъв? Не и от свети Луи насам. Само ми напишете името на този лекар и къде точно лежи. Ще се обадя на Варние рано сутринта и можем да се надяваме, че вашият човек ще е тук утре вечер.
Адамсберг погледна Данглар, който поклати одобрително глава. Комисарят се ядоса на себе си, че не се е сетил веднага. Когато д-р Мерлуз бе заговорил малко непочтително за Лео като за повредена машина, трябваше да си спомни за лекаря в затвора, който използваше същото словосъчетание. Може и да си беше спомнил, но не го бе осъзнал. Дори когато Лина повтори думата „машина“. Но все пак я бе написал на книжната салфетка. Графът му подаде тефтерче и той написа необходимите сведения.
— Има още една пречка — каза той, като върна тефтерчето. — Ако изгърмя, няма да пуснат нашето протеже. За да я измъкне оттам, на доктора ще му трябват поне няколко сеанса. А аз може да изгърмя след четири дни.
— Знам.
— Всичко ли знаете?
— Много неща, свързани с вас. Страхувам се за Лео и за Вандермотови. Вие пристигате тук, аз се осведомявам. Знам, че ще изгърмите, ако не хванете убиеца на Антоан Клермон-Брасьор, който е духнал от управлението ви, и което е още по-лошо, от кабинета ви, когато е бил под ваше наблюдение.
— Точно така.
— Впрочем вие сте заподозрян, комисар. Знаехте ли го?
— Не.
— Е, по-добре бъдете нащрек. Няколко господа от министерството много искат да възбудят наказателно преследване срещу вас. Не са далеч от мисълта, че сте оставили младежа да избяга.