А равният глас на домакина, донейде отегчен от сухия съдебен протокол, безразличен към герои и събития, не спираше да изрежда въпросите и отговорите на този дълъг разпит:
„… Открита е печатницата, открити са каналите ви, пласьорите ви, но все пак остават празнини, които сега трябва заедно да осветлим. Съобщете ни и други факти, други сътрудници!
Подсъдимият вдига рамене:
— Лошото е, господин председателю, че в нашата практика избягваме да водим картотека. Много хора, различни, и аз ги позабравих вече. Само едно ми е известно, че не сте разкрили дори една десета от сделките ми. Уви! Аз имах хубава работа и бях доволен. Прокурорът отново взема думата:
— Моля да се отбележи и това!
— Господин прокурор — обръща се към него подсъдимият. — Защо си правите труд? Нима мога да допусна, че на Неуловимия ще бъдат присъдени по-малко от десет години? А повече не може! Законът не позволява. Аз съм се сгушил под крилото му. И съм го приел като напълно естествено… дотогава, разбира се, докато междувременно не намеря начин да се разделя с вас по-рано.
Залата зашумява и председателят звъни продължително. После изважда една снимка на възрастна, скромно облечена жена и я показва на подсъдимия.
— При обиска я намерихме във вашата касетка. Коя е тази жена?
Кортец пребледнява, отстъпва крачка назад. За пръв път самоувереността му изневерява.
— Не я познавам — опитва да излъже той.
Прокурорът го прекъсва:
— В касетка не се пази непозната снимка. Това е вашата майка, нали?
Подсъдимият не е подготвен за този въпрос. Замълчава малко и след това отговаря с глух, променен глас:
— Всъщност това не ви интересува. То засяга само мене.
Председателят се навежда към него.
— Джозеф Кортец, защо не ни разкриете миналото си? Може би ще ви разберем, а това естествено ще бъде във ваша полза… Може би някакви смекчаващи вината обстоятелства…
Кортец сяда на мястото си смутен, обръща се към адвоката, съветва се с него, после се изправя.
— Моето минало! Добре, ще ви кажа нещичко. Но да сме наясно, то няма да ви ползува много — нито вас, нито мене. Така ще го предам, та да не хванете нишката. Уверявам ви. И то повече за господата…
Обръща се към журналистите и продължава, но вече не с предишния предизвикателен тон, а по-глухо, дори с някаква прикрита болка:
— Отдавна, много отдавна беше то, там, при скромната, добра женица на снимката… Отдавна, много отдавна… Само за Хавай мечтаех. Хавай, царството на всички, що не обичат труда. Хавай, вечната пролет! Така си представях всичко — ето, корабът приближава, в далечината димят Мауна-Лоа и Килеуеа, а на брега ме чакат мургави девойки с китари. Пеят и се усмихват. А когато слизам от борда, окичват рамената ми с леи — цветни гирлянди. После танци, веселби, безгрижие — по цели нощи на белия коралов плаж край тропическото море, по което се дипли лунната пътека, под кокосовите палми, изкривени от тайфуните… Хавайски нощи! Колко съм мечтал за тях, изтръпнал от копнеж… И най-сетне, още съвсем млад, аз продадох туй-онуй и тръгнах. Оставих я, тази скромна, честна женица… Две години скитах по света, докато най-сетне параходът, с който пътувах, се прилепи към кея. Хонолулу, Тихия залив! А отвъд Зеления нос — Пърл Харбър, Бисерния залив! Гледах и не вярвах на очите си. Това ли беше градът на мечтите ми? Та къде се криеха мургавите девойки с китарите? Защо нямаше гирлянди? Пред мене лежеше един обикновен, безспорно хубав, модерен, но съвсем обикновен град. Аз не дирех такъв град. Затова ли бях преплувал два океана? Само кулата в пристанището с приветливото хавайско «Алоха», написано с големи букви, около които вечер светят гирлянди от електрически крушки, напомня за Хавай, Хавай на нашите мечти… Но да бъда справедлив. Наистина още същата нощ видях тъмнокожите девойки, чух хавайските китари… ала в нощните заведения. Имаше и леи върху рамената на тези, които даваха много пари… Хавай, раят, беше като всички други кътчета по земята.
Подсъдимият прекъсна разказа си и подпрян на парапета, замълча, унесен в спомените си.
— А вие? — подканя го председателят. — Какво сторихте тогава?
— Може би щях да се върна, толкова бях разочарован. Само че нямах пари. Едва стигнаха дотук. Трябваше да се работи! И тогава знаех няколко езика. Такъв съм, лесно заучавам. И може би това е моето проклятие, да, проклятие — всичко ми се удава лесно. Затуй и животът ми се развихри такъв бурен, стихиен…
Подсъдимият изправя глава. По лицето му се чете насмешка и високомерие:
— Колко ли са по-щастливи другите, онези, посредствените, които могат да вършат само едно — кърпят обуща или поправят часовници — и толкоз! Те нямат амбиции, не избират, не се люшкат от вълна на вълна… Няма що, постъпих в една кантора. И работех в нея честно, както казвате вие, докато… Хазаинът ми, един прекрасен човечец, беше подписал преди година полица, но за беда кредиторът почина и наследниците си поискаха парите. Бедният човек! Нима трябваше да стоя безучастен, когато той загиваше, когато щеше да бъде разорен? Намерих из книжата на нашата кантора подписа на покойника и с неговия почерк написах чек за дължимата сума. Банката изплати чека, но адвокатът се усъмни, експертите откриха подправката и неочаквано двама с хазаина се озовахме в каторгата. Там между другото разбрах, че Хавай наистина е благословено кътче на земята — като природа, като климат. Аз не знаех преди, че из тукашните джунгли няма нито лъвове, нито тигри, въобще никакви хищни бозайници, че няма змии и крокодили, комари и всички онези отвратителни насекоми на тропиците. Но разбрах и друго — колко неприятно, досадно, дори обидно занимание е трудът. От сутрин до вечер, непрестанно, без да изправим гръб, беряхме ананаси и товарехме камионите. А на изток, в подножието на дремещия вулкан, се зеленееше захарната тръстика, из която пъплеха като мравки полуголи дрипави канаки1. Всеки ден, всяка заран — без лято, без зима, в тая вечна пролет, всеки ден из безкрайната плантация! Ананаси, банани, кокосови орехи! Забранено ни беше дори да опитаме тези ароматни дарове на земята. Изтощени, смазани от жегата и от умора, ние се взирахме към океана, който се пенеше на две мили под нас зад живописната колонада на кокосовите палми, и мечтаехме за хладината му. Мечтаехме за свобода. Да вършим това, което ни харесва. Свобода! Не можех да издържам повече! Трябваше да се измъкна! Исках въздух, простор, волен живот… Най-сетне щастието ми се усмихна. Един ден дойде заповед, за освобождаване на един каторжник. Куриерът я донесе късно. Управителят вече беше излязъл, затова я остави на бюрото в канцеларията. Аз имах известни привилегии, бях от малцината, които имаха достъп до управлението. Като интелигентен каторжник отчитах извършената работа през деня от нашата група. Случайно видях всичко. Скроих плана си за миг. Наоколо нямаше никой. Мушнах се в канцеларията и заключих отвътре. После се заех спокойно за работа. За половин час прерисувах заповедта, само с черния и с червения моливи, извъртях всичките й подписи, дати и печати, като вписах, разбира се, сега вече моето име. Трябва да ви се похваля, че някога, в моето детство, се готвех за художник. По-право това беше едно от многочислените ми желания. Защото в същото време мечтаех и за пътешествия, и за подвизи, за диамантени мини, за научни открития… Учителят ми ме бе кръстил: «Нов Леонардо.» Ха, ха! Леонардо и Неуловимия Джо… Още на следната сутрин моторницата на затвора ме откара в града…