Срещнаха се в един наскоро отворен ресторант в Шишхане. Запазената марка на Дениз беше да открива модни места. Дори не се налагаше да ги открива, защото никой бар, ресторант или нощен клуб в Истанбул не можеше да отвори без знанието на Дениз. Не съществуваше такава възможност. Нарин осъзнаваше, че кремавият й костюм с панталон и синята копринена блуза изглеждат прекалено строги за тази обстановка, и поради тази причина пожела веднага да отидат на тяхната си маса, не искаше да послуша Дениз, която настояваше да поседят малко на бара.
— Цял ден препусках, не мога да стърча на бара.
— Да изпием по едно и после ще седнем на масата — каза Дениз. Тя изпитваше потребност да се наслади изцяло от всяко място, на което се намира и на всяка секунда, в която живее.
— И на масата можем да пием — подразни се Нарин.
— Ставаш все по-сприхава.
— Винаги съм била такава.
— Не, не беше толкова лоша.
— Наистина ли?
— Кълна се! Напоследък за всяко нещо противоречиш и ставаш все по-трудна.
— Добре, сядаме на бара. Да видим дали това ще ме направи по-приятна и привлекателна.
— Вече започваш да ми изглеждаш по-симпатична — каза Дениз смеейки се.
— Да, сега ще ме посадиш тук в този костюм на класна ръководителка!
— Може пък да ти излезе късмета.
— О, да, със сигурност ще излезе! Ако нощният живот на Истанбул беше пълен с житейски късмет, днес щеше да ти се налага вече да тичаш към седмия си жених.
— Да не бъдем предубедени! Кой ти говори за брак? — каза Дениз и помаха на нейни познати в другия край на бара. — Ърмак се обади след като бях говорила с теб, извиках и тях.
— Мислех, че имаш да ми разказваш нещо. Виж, пак си започнала да събираш всички. С теб е невъзможно дори едно ядене да изядем само двете, знаех си, че така ще стане.
— Ето, за това говорех като казах, че си сприхава. Веднага се развика. Правиш сцени от всичко — каза Дениз.
— Не правя сцени или нещо подобно. И не викам!
— Пак викаш, да беше се успокоила малко! — Дениз имаше право, Нарин викаше.
— Добре, извинявай. Мислех си, че ще бъдем само двете и ще си побъбрим, но си права, не е толкова важно. Хайде, да поръчаме нещо за пиене. Аз искам мартини. Ти какво ще пиеш? — попита и махна на бармана да ги обслужи.
— Едно просеко. Гледай, още си напрегната.
Нарин поръча напитките и се направи, че не я е чула.
— Нар, чуй ме! Наистина си странна напоследък. Нищо не ти доставя удоволствие, всичко драматизираш, от сто кладенци вода ще донесеш, за да не излезеш и постоянно си нервна. Според мен трябва да отидеш на лекар.
— Да, трябва да отида на лекар, иначе ще изостана от модата да се пие Прозак2, и ще бъда анатемосана!
— Не говори като идиотка. Модата на Прозак приключи отдавна. Аз слушам твоите съвети, нали? Искам да кажа, вземам си бележки от твоята критика. Щом ти казвам като най-близка приятелка, че не си добре, приеми го сериозно. По дяволите, не можеш да знаеш кое е най-правилното!
— Подложена съм на стрес и съм много изморена, това не е ли естествена причина да съм раздразнителна? Докато не назначат нов човек в компанията, нищо не мога да направя по въпроса.
Сякаш не й стигаше, че бе затънала до гуша в работа, ами през последния месец Нарин се занимаваше и с делата на един адвокат, който беше напуснал фирмата, за да се лекува от рак — това беше основната причина за усиленото й темпо. Не й оставаше време да си вдигне главата дори. Сутрин се приготвяше автоматично и изхвърчаваше от къщи, без да намери време да се погледне в огледалото. Не беше ходила на фризьор от седмици, не беше си правила маникюр, а понеже беше забравила подплатата си в един хотел в Кайзери, където ходи за някакво дело, и не бе намерила удобен момент да си купи нова, не можеше да облече нито една от трите си любими рокли.
— Не разбираш ли? Ако не се оплачеш, няма да назначат друг човек. Така стоят нещата — каза Дениз.
— Хайде де!
— Точно така е! Сигурна съм, че всичко върви гладко понеже им робуваш. Кажи ми истината, нещо да е изостанало?
— Не, слава богу, досега нямаше проблеми.
— Че защо тогава да назначават нов човек? В края на краищата ти се справяш с всичко. Ако не започнеш веднага да се оплакваш, ще поемеш върху себе си цялата работа и ще прекараш целия си живот на дванайсетия етаж на един небостъргач сред мъже и жени в костюми.
Дениз беше експерт по темата „как да работим по-малко“, Нарин обикновено не даваше ухо на съветите й по въпроса, но този път казаното от приятелката й по много точен начин отговаряше на истината. Така беше! Шефът й усърдно започна да търси нов човек след напускането на болния адвокат, но напоследък бе спрял да повдига темата.