— Добро утро, Ерол бей.
— Купих ти геврек, защото ги обичаш; господин Зейнел ще го донесе след малко. Надявам се, че не си закусвала.
— Не, не съм, благодаря.
— Колко елегантна е тази риза.
Нарин хвърли поглед на бялата си копринена риза. Беше поне на три години и я бе обличала най-малко петдесет пъти, но си замълча.
— Благодаря.
— Добре, лека работа!
Точно когато мъжът щеше да отвори вратата, след кратко колебание, тя скочи на крака и извика:
— Ерол бей, ако имате време, мога ли да ви попитам нещо?
Шефът й се обърна и я погледна:
— Разбира се, че можеш да попиташ.
— Знае ли се кой ще заеме мястото на Айхан?
— Не, още не. Продължаваме с интервютата. Има ли някакъв проблем?
— Всъщност аз…
Нарин тъкмо бе отворила уста да се оплаче от натоварването си в работата, когато телефонът иззвъня. Номерът на дисплея й беше непознат. Сърцето й се сви. Докато умът й трескаво прехвърляше възможностите, беше забравила, че шефът й чака на вратата.
Въпросът на Ерол бей я стресна:
— Има ли друго?
Набързо измърмори:
— Не, само полюбопитствах.
Мъжът излезе и затвори вратата, Нарин вдигна телефона до ухото си.
— Ало?
— Добър ден, Нарин. Аз съм, Фърат.
Нарин отново седна на стола.
— Добър ден.
— Удобно ли ти е в обедната почивка? Да хапнем заедно.
Гласът на Фърат беше изключително спокоен. Беше спокоен сякаш канеше на обяд приятел от четирийсет години. И действително, познаваха се доста дълго, макар и да не бяха точно четирийсет години.
— Имам делови обяд.
— А кафе следобед?
— Следобед ще ходя в другата част на града.
— Довечера?
— Ще си тръгна късно.
— Занасяш ли ме?
— Не се майтапя. Аз работя. Имам много работа и нямам време да се развличам.
Нарин казваше истината.
— В такъв случай, утре сутринта на закуска в седем часа. В осем ще те оставя в офиса ти да си поработиш до насита.
— Че защо да не поговорим по телефона?
— Не говори глупости!
— Добре, нека е закуска тогава. Кажи къде?
Фърат назова едно кафене много близо до местоработата на Нарин.
— Чудесно — отговори тя. — И до офиса ми е близо.
Нарин затвори и се облегна назад. „Какво правя аз“, запита се. Каква полза да научи новини за семейството си? Ако беше имала желание, или ако се интересуваше, лесно можеше да се свърже с тях през изминалите години. Беше избрала неосведомеността и изобщо не беше разумно да променя ситуацията. Каквито и неща да са ги сполетели, проблемът си беше техен. Все пак не вдигна телефона да отмени уговорката за закуска. Облегна се назад и изреди най-лошите догадки, които можеше да чуе на другия ден: Майка й беше умряла, Шадийе работеше в някой вертеп, а Мехмет бе попаднал в ръцете на лихвари. „Много ми пука“, измърмори.
„Каквото и да им е положението, да са мислили!“ Нея не я засягаше.
Треската на Мехмет продължи два дена и две нощи. При друг случай, Реджеп нямаше дори да надникне през вратата или пък да се заинтересува от момчето, но този път и за секунда не сваляше очи от сина си. Не жалеше парите дори и за първи път в историята на семейството доведе лекар вкъщи. След инжекциите, лекарствата, меда и липовия чай, на третия ден температурата на момчето спадна. Черната Хатидже хвърли пред врачката още една златна пара в цялата си немотия. Реджеп не знаеше за тези златни монети, които преди да умре нейният баща й бе дал в малка кесийка. Жената ги криеше в шалварите, които Реджеп рядко се опитваше да свали и не ги харчеше дори когато децата гладуваха. Жълтиците бяха само за гадаене и магии. За да предвижда бъдещето и да го променя. Беше съвсем наясно, че не след дълго чейрек монетите3 щяха да се изпарят, но не мислеше за това — в края на краищата, когато синът й отиде в големия отбор, нямаше да има нужда от тях. Това бяха последните им бедняшки дни. Убедително си беше внушила това, тичаше до врачката в случаите, които смяташе за важни, изпълняваше каквото й каже жената до последната подробност, и когато казаното от нея се сбъдваше, не се колебаеше да хвърли пред нея златна монета. Малко ясновидство, малко магия… Малко надежда и малко заблуда…
В деня на мача Мехмет се събуди здрав като бик. Изми лицето си с вода, стоплена от Черната Хатидже на печката, и докато закусваше, цялото семейство прикова в него очи и мълчаливо го наблюдава. После докато тъпчеше устата си с хляб и сирене и отпиваше чай, те всички въздъхнаха дълбоко и потънаха в мечти. Тежината на многобройни надежди се стовари върху плещите на момчето. С всеки залък, който слагаше в уста, той хранеше мечтите на майка си, баща си и сестрите си. Всички заедно щяха да отидат на мача в този ден. Реджеп беше наредил така. Колкото повече хора имаше на стадиона, колкото повече гърла викаха за Мехмет, толкова по-впечатлен щеше да е мениджърът от фенер. Цялата махала щеше да дойде на мача. Никой не искаше Реджеп да си помисли, че му е враг; затова всички до един щяха да бъдат там.