— Нямам нищо да ти казвам. Просто поисках да си поговоря с теб.
— Но ти каза, че имаш новини за тях!
— Беше лъжа.
— Лъжа ли беше? Ти луд ли си? От два дни стомахът ме боли заради тебе, а ти седиш насреща ми и ми казваш, че си излъгал.
— По никакъв друг начин нямаше да дойдеш да се видим.
— Разбира се, че нямаше! — извика Нарин.
— И аз нямаше да мога да узная нещата, които съм любопитен да узная.
— И какво искаш да знаеш?
— Любопитно ми е защо се направи, че не ме познаваш? — Фърат скръсти ръце и впери поглед в Нарин.
— От къде да знам, сигурно от изненада. Освен това ти направи същото. С други думи, не само аз имам вина.
— Миличка моя Нарин, никого не можем да обвиним в случая. Знаеш ли как изглеждаше лицето ти, когато ме видя за първи път вечерта на партито на Дениз? Ти се разпадна! За момент си помислих, че ще получиш инфаркт. Ако Дениз не те беше избутала към нас, изглеждаше готова да скочиш през прозореца и да избягаш. Какво можех да направя при това положение? Бях толкова изненадан, колкото и ти, видях че се държиш като непозната, затова и аз продължих по този начин. Както става ясно, оставих нещата на твоята инициатива. Но днес не мисля, че постъпих правилно.
Нарин се облегна назад и помълча малко, след което попита:
— Добре, какво предлагаш? Сега да излезем и да им кажем: „Ооо, ама ние всъщност се познаваме“?
— Може да се направим, че сме си спомнили по-късно — предложи Фърат.
— Не става!
— Защо да не става, скъпа? Докато си говорим и се питаме познаваш ли този човек, познаваш ли онзи човек, в един момент може да сме открили кои сме ние самите — и толкова.
— Не става, казах — заинати се Нарин.
— За бога, защо? Никой не ни кара да навлизаме в подробности.
— Защото Дениз знае цялата история, и Ърмак я знае — Нарин се хвана за главата.
— Какво знаят?
— Знаят какво се е случило в миналото, разбра ли. Не мога след толкова време да отида при тях и да им кажа: „Има Фърат, разбира се, ето той е онзи Фърат, за когото съм ви разказвала“. Забрави! Никога няма да повярват, че съм си спомнила по-късно. И ще започнат да съдят всяко мое действие. Особено Ърмак. Не искам да си имам работа със сприхавостта й и острия й език.
— Добре, успокой се, нищо не те карам да правиш насила. Ще постъпим както искаш. За мен няма значение. Но Дениз не заподозря ли нещо заради еднаквите имена? В едно малко градче на егейския бряг колко хора се казват Фърат?
— Тя няма никакво понятие от география, спокойно може да обяви, че Фърат4 е приток на Гедиз — неуверено каза Нарин. — Надявам се скоро да скъсате и да се махнеш от живота ни. Знам, че е грубо да го пожелая, но губя равновесие.
Фърат се засмя при тези думи и Нарин видя в очите му предишния. Сякаш времето се беше изместило и различни моменти, и различни образи се бяха припокрили. Усети пробождане в сърцето си.
— Недей така, Нарин, тогава и двамата бяхме деца, и беше преди хиляда години — каза Фърат. Гласът му прозвуча подигравателно, сякаш вярва в това, което казва и сърцето на Нарин се сви още повече. Понякога човек засяда на някакво място и докато другите продължават, той не може да открие пътека и да излезе по нея. На нея й се беше случило това — беше заседнала. Вдигна чантата си, изправи се и измърмори:
— Не виждам нищо смешно.
— Добре, добре! Моля за извинение. Чакай да платя сметката и ще те закарам.
— Не се притеснявай! Ще повървя.
— Моля те! Хайде, седни за още две минути.
Нарин неохотно седна.
— Наистина ли не се виждаш с Мехмет? — Фърат изведнъж стана сериозен.
Нарин косо изгледа Фърат.
— Теб какво те интересува?
— Не знам, ей така, любопитство.
— Щом като толкова любопитстваш, да ти кажа: не съм виждала никой от тях откакто напуснах Яслъхан заради университета. Даже не съм говорила и по телефона. Не знам къде са, нито какво правят. Може и да са умрели. Не ме интересува!
— Хората, за които говориш, са твоето семейство.
— Семейство ли? — върху лицето на Нарин се изписа отвращение. — И то какво семейство!
— Добре, никога ли не си мислила за тях? Не ти ли липсват?
— Понякога… понякога ме интересува. Трае само няколко секунди и веднага отминава.
— Не си ли си задавала въпроса дали нещо не им се е случило?
— Каквото е имало да става, вече е станало — сви Нарин рамене. — Има ли човек, на когото не са му минали сто неща през главата?