В онези дни на Черната Хатидже не й бяха останали златни монети, които да хвърля пред врачки, ходжи и магьосници, но някак успя да убеди един ходжа да изслуша грижата й.
— Попитай дъщеря си какво вижда насън — каза човекът. — Хубаво разучи, после ела да ми кажеш.
Хатидже се прибра вкъщи и докато чистеше боб, започна да разпитва Нарин.
— Нарин, дъще, събуждаш се всяка нощ и викаш…
— Да — отговори Нарин, без да вдига глава от книгата си.
— Какво виждаш в съня си?
Нарин се облегна назад и погледна майка си. Очевидно не можеше да каже: „Виждам деня, в който майката на Фърат ни хвана чисто голи да правим любов.“
— От къде да знам, виждам много неща.
— Например?
— Например ли? — Нарин обърна поглед към тавана. — Например онзи ден видях да ме нападат кучета.
— Какво друго?
— Няколко пъти видях как падам в пропаст. Защо разпитваш?
— Нищо. Просто се чудех — каза Черната Хатидже и продължи да чисти боба от твърдите жилки.
Същата нощ Нарин отново се събуди с викове и видя майка си застанала над нея. Разчорлената къдрава коса на жената бе събрана на валма на върха на главата й, а зениците й бяха станали огромни. Когато Нарин я видя такава, сърцето й подскочи от страх.
— Кажи какво видя? — попита Хатидже, като се наведе над дъщеря си.
— Видях змия — съчини Нарин, бутна майка си по рамото и се опита да я отпрати, но Хатидже се разтърси и се освободи. — Какво правеше змията?
— Беше се увила около крака ми. Остави ме да спя.
— Каква беше на цвят?
— Уффф! Зелена.
— Голяма ли беше?
— Стига вече!
— Кажи, дъще, беше ли голяма?
— Беше голяма, огромна беше — каза уморено Нарин и се обърна с гръб, за да се спаси от въпросите на майка си, затвори очи и се престори на заспала.
Тази нощ Черната Хатидже не мигна до сутринта и след като закуси на две на три, изчака дъщерите си да тръгнат на работа, а синът й да се замете по дяволите, и изтича до къщата на ходжата.
— Видяла да я нападат кучета, видяла се да пада в пропаст и видяла зелена змия, която се увила около крака й. Змията била огромна — изреди запъхтяна.
Мъжът направи кисела физиономия, потърка черната си брада с тънки, костеливи ръце, чиято кожа бе дебела като гьон и поклати глава. Хатидже разбра, че положението не е много добро и гореща вълна я заля.
— Госпожо, дъщеря ти е обладана от зли духове. Седни тук — каза ходжата.
Хатидже приседна в ъгъла на дивана и се удари по коленете точно пет пъти.
— Мили боже, зли духове, а! О, горко ми! О, милостиви боже, защо не ни съжалиш? Никога ли няма да видим подобри дни?
Когато Черната Хатидже престана да се вайка, вдигна умолителен поглед към човека:
— Е, какво ще се случи? Какво ще правим?
— Ще изпълниш каквото ти кажа до последната буква. Ако можеш да пишеш, пиши — каза ходжата и започна да изброява. Обясни и й разказа най-подробно. Хатидже записа с разкривени букви всичко, каквото човекът каза.
Този ден, когато Нарин се прибра от работа, завари майка си да вари вода в тенджера на малкия газов котлон насред двора. Всичко наоколо миришеше на белина.
— Свали си веднага дрехите, ще се изкъпеш. О, свали също и обеците от ушите си! — възкликна Хатидже.
— Но аз се къпах скоро… Преди четири дни.
— Прави каквото ти казвам. Направи ли си абдеста5?
— Абдеста ли? Не…
— Ще си направиш абдест и от сега нататък няма да излизаш, преди да си го направила.
— Но защо? Откъде ти хрумна това?
— Обладана си от зли духове.
— Не говориш сериозно! — сопна се Нарин и изгледа майка си с присвити очи. — Пак ли си ходила при ходжата? Ах, мамо, ах, казваш че нямаме пари, а все ходиш по врачки и ходжи.
— Събуждането ти с викове посред нощ, кучето в сънищата ти, змиите, които виждаш, всичко се случва по тази причина.
Нарин се опита да каже:
— Миналата година учителят в училище каза… — но Хатидже сърдито я прекъсна: