— Бих казал, че е абсолютно невъзможно. Човек би могъл и да си извие така ръката, но се съмнявам да може да стреля от това положение.
— В такъв случай всичко изглежда просто. Някой я е застрелял и се е опитал да инсценира самоубийство. Какво ще кажеш за заключената врата и залостения прозорец?
На този въпрос побърза да отговори Джеймсън.
— Прозорецът бе затворен и залостен, сър. Не можахме обаче да открием ключа от вратата, макар и да беше заключена.
Джап кимна с разбиране.
— Да, това очевидно не е било изпипано. Който и да е извършителят, заключил е вратата, преди да си тръгне, надявайки се, че липсата на ключа няма да бъде забелязана.
— C’est bete5, — промърмори Поаро.
— Моля ви, Поаро, не съдете за хората по собствения си блестящ интелект. Именно такава една малка подробност е най-лесно да бъде недогледана. Вратата е заключена и хората я разбиват. Намират вътре мъртва жена с пистолет в ръка и решават, че очевидно се е самоубила, като за целта преди това се е заключила. Не си правят труда да търсят ключове. Ако щете, Поаро, имаме късмет, че мис Плендърлит е съобразила да се обади в полицията. Могло е да й хрумне да извика един или двама шофьори да разбият вратата и в такъв случай никой нямаше въобще да се сети за ключа.
— Предполагам, че сте прав — съгласи се Еркюл Поаро. — Такава би била естествената реакция на повечето хора. Полицията всъщност е последната инстанция, до която се прибягва, нали?
Продължаваше обаче да наблюдава тялото.
— Нещо прави ли ви впечатление? — попита Джап.
Зададе въпроса си с привидна небрежност, но погледът му издаваше, че е нащрек.
Еркюл Поаро бавно поклати глава.
— Разглеждах часовника й.
Наведе се и го докосна с върха на пръста си. Бе красив часовник, инкрустиран със скъпоценни камъни и с черна копринена каишка. Бе на ръката, която държеше пистолета.
— Наистина си го бива — отбеляза Джап. — Сигурно струва доста пари. — След това погледна въпросително Поаро. — Мислите ли, че има значение?
— Напълно е възможно.
Поаро отиде до бюрото. Бе от писалищата с падащ сгъваем плот, подхождащ по цвят на мебелировката. В центъра му имаше доста масивна сребърна мастилница, а до нея — красива зелена лакирана преса за попивателна хартия. Отляво до пресата стоеше изумруденозелена стъклена поставка с писалка със сребърна дръжка, къс зелен восък за подпечатване, молив и две пощенски марки. Отдясно се намираше подвижен календар, показващ деня на седмицата, датата и месеца. От малък стъклен съд, пълен със сачми, стърчеше красиво зелено паче перо. То привлече вниманието на Поаро. Взе го и го огледа, но по него нямаше и следа от мастило. Очевидно бе само декоративно украшение. Единствено писалката със сребърната дръжка бе употребявана, което личеше по зацапания й с мастило писец. След това Поаро погледна календара.
— Вторник, пети ноември — каза Джап. — Вчерашният ден. Съвсем правилно.
Обърна се към Брет.
— Откога е мъртва?
— Била е убита снощи в единадесет и тридесет и три — веднага отговори Брет.
Забеляза учуденото изражение на лицето на Джап и се усмихна.
— Извинявай, приятелю. Реших да се пошегувам. Най-вероятното време, според мен, е единадесет часа плюс-минус един час.
— Аз пък първоначално допуснах, че часовникът й е спрял или нещо от този род…
— Часовникът й наистина е спрял, но на четири и петнадесет.
— Предполагам, че не е възможно да е била убита в четири и петнадесет?
— В никакъв случай.
Поаро бе повдигнал пресата с попивателната хартия.
— Добра идея — одобри Джап, — но май нямаме късмет.
Попивателната хартия върху пресата бе съвсем чиста. Поаро огледа всичките й листове, но и те бяха нови.
След това насочи вниманието си към кошчето за отпадъци.
В него имаше две или три скъсани писма и рекламни обявления. Лесно ги възстанови, тъй като бяха скъсани само веднъж. Молба за парична помощ от някакво дружество за подпомагане на пенсионирани военнослужещи, покана за коктейл на трети ноември и напомняне за час при шивачката. Рекламите бяха от магазин за кожени дрехи и каталог на универсален магазин.
— Нищо особено — отбеляза Джап.
— Странно е…
— Имате предвид това, че самоубийците обикновено оставят писма?