Сигурно е от онзи „Андрокур“3 в ледения му чай на обяд, но той никога няма да се досети. Никога няма да ме хване.
Бранди Александър е качила обутите си в найлонови чорапи крака на таблото. Върховната кралица продължава да чете книжката.
— Когато гледаш дневните сериали — обяснява ми Сет, — можеш да видиш там всекиго. По всеки канал върви различен живот и животите се променят кажи-речи на всеки час. Също като в онези видео уебсайтове на живо. Можеш да наблюдаваш целия свят, без той да знае.
Бранди чете тази книжка от три седмици.
— Телевизията ти позволява да шпионираш дори секси моментите в живота на всеки — казва Сет. — Не е ли така?
Може би, но само ако всеки ден вземаш по 500 милиграма микронизиран прогестерон.
Няколко минути пейзаж се изнизват зад стъклата. Само извисяващи се планини, стари мъртви вулкани — навън е пълно предимно с такива… Тия вечни теми за природната природа. Суровини в най-сурово състояние. Нерафинирани. Неподобрени реки. Зле поддържани планини. Мръсотия. Растения, растящи в калта. Време.
— И ако вярвате, че наистина притежаваме свободна воля, ще разберете, че Господ всъщност не може да ни контролира — продължава Сет. Ръцете му пускат волана и започват да пърхат, за да подчертаят казаното. — И тъй като Господ не може да ни контролира, той само гледа и сменя каналите, като му писне.
Нейде в небесата ти живееш на видео уебсайт, а Господ сърфира.
Брандикамера.
Бранди с нейните празни златни сандали с връзки на пода близва показалеца си и бавно преобръща страницата.
Древни аборигенски петроглифи и боклуци профучават навън.
— Мисълта ми е — казва Сет, — че може би телевизията те превръща в Господ. А може ние да не сме нищо повече от Господната телевизия.
На чакъления насип са се покачили лосове, или знам ли какво, и се влачат на четири крака.
— Или пък Дядо Коледа — обажда се Бранди иззад книгата. — Дядо Коледа вижда всичко.
— Дядо Коледа е просто измислица — възразява Сет. — Той е само подгряващата група на Господ. Няма Дядо Коледа.
Върнете се към момента, когато ровехме за лекарства преди три седмици в Спокейн, Вашингтон, и когато Бранди Александър се пльосна в главната спалня и се зачете. Взех трийсет и два нембутала. Трийсет и два нембутала потънаха в чантата ми. Не ям стоката. Бранди продължаваше да чете. Изпробвах всички червила на опакото на ръката си, а Бранди продължаваше да се обляга на безброй дантелени възглавнички върху водно легло кралски размер. И продължаваше да чете.
Мушнах в чантата „Естрадиол“ с изтекъл срок на годност и полуизхабено червило в графитен цвят. Посредникът извика от долния етаж:
— Всичко наред ли е?
Минете на междугратската магистрала, когато край нас преминава някакъв билборд:
Чиста храна и семейни цени — крайпътно кафене „Карвър Стейдж“.
Върнете се в Спокейн, където няма Горяща боровинка, Брикова роза или Патладжанени мечти.
Не искал да ни припира, извика отдолу посредникът, но желаем ли да го попитаме нещо? Имаме ли някакви въпроси?
Надникнах в главната спалня. Бранди Александър се изтягаше върху бялата завивка на водното легло и четеше. Сякаш беше мъртва, макар че дишаше.
О, лилавата сатенена дантела на подгъва, бродирана с перлички.
О, пластовете кехлибарен кашмир, поръбени с марабу с шлифовани топази.
О, хлъзгащото се болеро от норки, отгледани в естествени условия.
Трябваше да се махаме.
Бранди притисна разтворената книга в щръкналия си торпеден силиконов бюст. Гримираното в „Брикова роза“ лице, потънало в кестенява коса сред пищните дантелени възглавнички. Зениците на патладжанените очи са разширени като след свръхдози „Торазин“.
Първото, което искам да знам, е какъв наркотик е взела.
На корицата на книжката има руса сладурана. Тънка като спагета. С хубавичка, тъничка усмивчица. Косата на сладураната е спътникова снимка на урагана Блондинка, преминаващ покрай западния бряг на лицето й. Лицето е на гръцка богиня с дълги мигли и големи гримирани очи, същите като на Бети, Вероника и всички останали момичета на Арчи в ривърдейлската гимназия. Бели перлени нанизи обвиват ръцете и шията й. Тук-таме блещука нещо, вероятно диаманти.