Мразя Еви.
Колкото до мен, аз гния, след като са ми източили кръвта, в тоя курвенски парцал тип Сузи Уонг17 Токийската роза, а там, където той ми е бил широк, са закопчали всичко излишно с карфици зад гърба ми.
Изглеждам като лайно, мъртва.
Като мъртво лайно.
Бих намушкала Еви още сега по телефона.
Не, наистина — бих казала на госпожа Котрел, докато полагаме урната с Еви в семейна гробница нейде в Пълен ужас, Тексас. Еви наистина искаше да я кремират.
А аз ще си облека за погребението на Еви впита като турникет черна кожена минирокля от Джани Версаче с метри и метри черни копринени ръкавици, надиплени по ръцете ми. Ще седя до Манъс отзад на голямата черна катафалка „Кадилак“ с шапка от Кристиан Лакроа колкото колело на каруца с черен воал, която после можеш да махнеш и да отидеш на някой тузарски предварителен оглед на търг, продажба на недвижими имоти или нещо такова, а после на обяд.
Еви — Еви ще е пръст. Добре де, пепел.
Сама в нейната всекидневна, аз вземам кристална табакера от подобната на малахитов блок маса и мятам това малко съкровище по тухлите на камината. То се разбива и навсякъде се пръскат цигари и кибритени клечки.
Каквото съм си буржоазно мъртво момиче, изведнъж ми се прищява да не съм го правила, коленича долу и почвам да събирам разхвърляното. Стъклата и цигарите. Само Еви… табакера. Съвсем от предишното поколение!
И кибрит.
Нещо ме бодва по пръста — порязала съм се на парче стъкло, толкова тънко и прозрачно, че е невидимо.
О, това е поразително.
Чак когато кръвта бликва и очертава стъкълцето в червено, чак тогава виждам какво ме е порязало. Кръвта по стъклото, което изваждам, е моята. Моята кръв по кибритче.
Не, госпожо Котрел. Не, наистина, Еви искаше да я кремират.
Зарязвам неразборията, която направих, и тичам, като изцапвам с кръв електрическите ключове и лампи, докато ги гася. Притичвам покрай гардероба и Манъс крещи отвътре: „Моля те!“, но аз съм намислила нещо твърде вълнуващо.
Гася лампите на целия първи етаж, а Манъс вика — трябвало да отиде до тоалетната, вика. „Моля те“.
Огромното плантаторско имение на Еви с големите колони отпред тъне в мрак, докато опипом се връщам в трапезарията. Напипвам касата на вратата и преброявам десет бавни слепи крачки по персийския килим към масата в трапезарията с дантелената покривка.
Запалвам клечка. Запалвам една от свещите в големия сребърен свещник.
Добре, като извадено от готически роман е, но аз запалвам всичките пет свещи в сребърния свещник, толкова тежък, че се налага да го вдигна и с двете ръце.
Все така облечена в сатенения пеньоар и халата с щраусови пера, аз съм призракът на прекрасно мъртво момиче и нося свещника нагоре по дългото вито стълбище на Еви. Нагоре, покрай всички маслени картини, после по коридора на втория етаж. В главната спалня прекрасното момиче призрак в осветения от свещи сатен отваря гардеробите и шкафовете, пълни с негови собствени дрехи, развлечени до смърт от злата великанка Еви Котрел. Изтерзаните тела на рокли и пуловери, на рокли и панталони, на рокли, джинси, тоалети, обувки и рокли, почти всичко осакатено, безформено и умоляващо да прекратиш мъките му.
Фотографът в ума ми казва: Дай ми гняв.
Светкавица.
Дай ми отмъщение.
Светкавица.
Дай ми пълно и окончателно справедливо възмездие.
Светкавица.
Аз — вече мъртвият призрак, несъществуващото, невидимо нищо, в което съм се превърнала, което има пълно право на това, размахвам свещника покрай всичкия този плат и:
Светкавица.
Това тук е огромният моден пъкъл на Еви.
Което е поразително.
Което е просто твърде забавно! Пробвам със завивката — старинна завивка от белгийска дантела, и тя лумва.
Завесите — тежките завеси от зелено кадифе на госпожица Еви — лумват.
Абажурите лумват.
Чудо голямо. Шифонът, с който съм облечена, също гори. Пляскам се по тлеещите пера и се оттеглям от Евината главна спалня — модна пещ в коридора на втория етаж.
17
Сузи Уонг е героиня от романа „Светът на Сузи Уонг“ (1957) от Ричард Мейсън, както и от едноименните пиеса и филм за любовната история между млад англичанин и хонконгска проститутка. — Б. Ред.