Какво може да се постигне чрез катартичния метод и при острата хистерия, как той практически по забележим начин ограничава дори образуването на нови болестни симптоми, всичко това убедително е показано в историята на Ана О., при която Бройер за първи път изучава приложението на този психотерапевтичен метод.
5. Там, където става дума за хронично протичащи хистерии с умерено, но непрекъснато образуване на хистеричните симптоми, там най-много може да се съжалява за отсъствието на каузално действуваща терапия, а също така и най-много се оценява значението на катартичния метод като симптоматична терапия. Тогава се сблъскваме с ущърба, който нанасят продължаващите да действуват причини на заболяването. Важно е да се засили способността на нервната система на болния да демонстрира резистентност и трябва да си кажем, че съществуването на хистеричния симптом означава за тази нервна система отслабване на нейната резистентност и представлява момент, предразполагащ към хистерия. Както следва от механизма на моносимптоматичната хистерия, новият хистеричен симптом най-лесно се образува по аналогия с вече съществуващия симптом и се присъединява към него. Мястото, през което той вече един път се е промъкнал, представлява слабото място, през което той ще се промъкне и втори път. Веднъж отделилото се психично преживяване играе ролята на катализиращ кристал, от който много лесно се появява изкристализирането, което при други обстоятелства би могло и да не се извърши. Да се отстранят вече съществуващите симптоми, да се унищожат намиращите се в тяхната основа психични изменения означава изцяло да се върне на болния неговата способност към резистентност, която му позволява успешно да се противопостави на вредното влияние. Много неща могат да се постигнат при продължителни наблюдения и от време на време чрез „продухване на комините“ (chimney sweeping)7
6. Би трябвало още да се помисли върху привидното противоречие, възникващо между признанието, че не всички хистерични симптоми са психогенни, и твърдението, че всички те могат да бъдат отстранени по психотерапевтичен път. Решението се крие в обстоятелството, че част от тези непсихогенни симптоми наистина се явяват признак на заболяването, но те не бива да бъдат наричани страдание, например — стигмите. Те стават практически незабележими, когато се запазват след премахване на болестта чрез терапия. Що се отнася до другите симптоми, то явно можем да приемем, че по някакъв заобиколен път те биват завладени от психогенните симптоми така, както по някакъв косвен начин все още зависят от психичните причини.
Сега трябва да си припомним за трудностите и недостатъците на нашия метод на терапия, тъй като от гореспоменатите случаи или от следващите забележки за техниката на метода не всеки ще бъде наясно с тях. Искам по-скоро да изброя и да набележа, отколкото да изложа следното: за лекаря методът е труден, той отнема много време, предполага голям интерес към психологичните явления, а също така и лично съчувствие към пациентите. Не мога да си представя, че бих могъл да се задълбоча в психичния механизъм на хистерията при човек, който ми се струва отвратителен и подъл, човек, който при по-близко запознанство не е успял да пробуди към себе си човешка симпатия, докато в същото това време аз бих могъл да провеждам лечение на болния от ревматизъм или някое друго заболяване независимо от моето лично отношение към него. Не по-малко неща се изискват и от самия болен. Методът е напълно неприложим при по-нисък от определеното интелект, добавката на слабоумие много затруднява неговото приложение. Нужно е пълно съгласие, пълно внимание от страна на болните, но преди всичко — тяхното доверие, тъй като анализът непрекъснато води до най-интимните и пазени в тайна секрети на психичните процеси. По-голяма част от болните, за които такова лечение е подходящо, избягват да разговарят с лекаря веднага щом у тях се появи съмнение по отношение на насоката на това изследване. За тях лекарят е останал чужд човек. Тези, които са се решили да се отдадат на лекаря и да се отнесат към него с доверие, а това винаги става доброволно и никой не го иска от тях, едва ли успяват да избегнат това, личното отношение на болния към лекаря, макар и за известно време, да не излезе по неприличен начин на преден план. Смята се дори, че такова влияние на лекаря е условието, при което единствено може да се реши проблемът. Не мисля, че в даденото положение би се изменило нещо съществено, ако може да се използува хипноза или се е минало и без нея. Но за да бъдем справедливи, трябва да подчертаем, че посочените недостатъци, макар и неотделими от нашия метод, все пак не могат да бъдат „обвинявани за това“. По-благоразумно е да се каже, че те са обосновани от предпоставките на неврозите, които трябва да бъдат излечими, и че посочените недостатъци ще се срещат при всяка лекарска намеса, която протича с голяма загриженост за болния и която предизвиква психични изменения у него. Не мога да припиша никаква вреда или опасност от прилагането на хипнозата, макар че при отделни случаи широко съм употребявал това средство. Дори и да съм причинил вреда на някого, причините за това са били други и по-дълбоки. Разглеждайки терапевтичните усилия на тези години от момента, в който съобщението на моя уважаван учител и приятел Бройер ми даде катартичния метод, аз мисля, че той повече и по-често е носил полза на болните, отколкото вреда, и е постигнал много неща, които не биха се постигнали с нито един друг метод. Като цяло, както това бе казано в „Предварителното съобщение“, това представляваше „значителна печалба за терапията“.
7
Във II глава на монографията „Изследване на хистерията“ подробно са изложени истории на заболяването. Като първи (с. 15–36) е даден случаят на госпожица Ана О., 21-годишна, която била наблюдавана от Бройер през 1880–1882 г. Този случай се явява прототип на психоаналитичното лечение. Ана О. развила остра хистерия, която явно е преминала в хроническа (имала е кашлица, парализа, нарушаване на говора). Чрез хипноза (катартичен метод) Бройер успява да получи от болната разказ за травмиращите я събития, отнасящи се до отношенията с баща й и неговата смърт. Самата Ана О. метафорично нарича този вид лечение „продухване на тръбите“ или „лечение чрез разговор“ (talking cure). През 1909 г. Фройд пише по този случай следното: „Скоро като че ли случайно стана ясно, че чрез такова продухване на душата може да се постигне много повече от едно временно отстраняване на непрекъснато възобновяващото се разстройство на съзнанието. Ако болната с израз на афект успяваше да си спомни по време на хипнозата в каква връзка и по какъв повод са се появили за първи път определени симптоми, ние успявахме напълно да ги отстраним.“
Към историята на Бройер можем да добавим това, че през 1882 г. той прекратил лечението на госпожица Ана О. по контратрансферни мотиви (с термина „трансфер“ Фройд означава пренасянето върху личността на психотерапевта емоционалното отношение на пациента — чувство на любов, възхищение, уважение, нежност — позитивен трансфер, чувство на ненавист, страх отвращение — негативен трансфер. При Бройер също така са се появили нежни чувства към Ана О. — контратрансферни чувства) и по повод на ревността на мадам Бройер. Госпожица Ана О. имала мнима бременност и въображаемото раждане е станало в деня, в който Бройер й съобщил за края на лечението.
Биографът на Фройд Джоунс (1958 г.) съобщава, че бъдещата мадам Фройд се отъждествявала с мадам Бройер и се страхувала да не изпадне в същото положение. Съпругът й бил принуден да я разубеди. Впоследствие Фройд (1925) описва в своята автобиография подобен случай:
веднъж, когато хипнотизирал една от своите пациентки, тя се събудила и му се хвърлила на врата. „Бях достатъчно трезв душевно, за да не обясня тази постъпка с моята непреодолима привлекателност и предположих, че разбрах природата на мистичния фактор, който се крие зад хипнозата. За да го отстраня или поне да го изолирам, аз трябваше да се простя с хипнозата“ (Фройд, З. „Моят живот и психоанализата“).