Филип Хосе Фармър
Невъзможен свят
На Роджър Зелазни — великолепният предач на истории
Моите благодарности на Дж. Т. Едсън — автор на сагите за Дъсти Фог, за любезното му съгласие да свържа тексаските Фог с британските Фогг (с две „г“)1
Първа глава
Кикаха беше като Протей2.
Малко бяха онези, които можеха да се сравняват с неговата способност бързо да се адаптира към промените. Но както на Земята, така и на другите планети от джобните вселени, хълмовете, планините, долините, равнините, реките, езерата и моретата рядко се променят. Постоянството на тяхната форма и местоположение се счита за нещо подразбиращо се.
Наистина съществуват някои местни изменения. Наводнения, земетресения, лавини и морски приливи постепенно изменят земята. Но ефектите от тези явления са пренебрежимо малки за времето на един човешки живот, а дори и за времето на съществуване на един народ.
Да, планината наистина може да се премества, но хиляди поколения, живели в полите й, няма да забележат това. Само за Бог или за някой геолог такова преместване може да изглежда като стрелване на мишка към дупката й.
Но не и тук.
Дори самоувереният, невъзмутим Кикаха, който можеше да реагира на промяната с бързината, с която огледалото връща образа, се безпокоеше. Но той не смяташе да го показва пред другите. За тях той беше все така неестествено спокоен. Обяснението бе в това, че те започваха да се побъркват.
Втора глава
Легнаха да спят с настъпването на „нощта“. Кикаха пое първата смяна като часови. Уртона, Орк, Анана и МакКей се наместиха колкото може по-удобно на жилавата ръждивочервена трева и не след дълго бяха заспали. Бивакът им се намираше на дъното на плитка долчинка, заградена от ниски хълмове, по чиито била се виждаха дървета, високи към десетина стъпки. Макар да полъхваше едва доловим ветрец, дърветата се клатеха напред-назад.
Когато застъпи смяната си, подсъзнанието му регистрира, че дърветата бяха само няколко на брой. С напредване на времето стволовете ставаха все повече и повече. Новите се подравняваха със старите и скоро образуваха плътна стена. Нямаше как да разбере колко има по скрития от погледа му склон на възвишенията. Но нещо му казваше, че дърветата ще изчакат до „разсъмване“. И тогава, ако хората не отидеха при тях, те щяха да слязат при хората.
Небето представляваше тъмночервена пелена, разкъсвана тук-там от няколко бавно носещи се черни сенки. Облаци. Огромната, също червеникава маса, която визуално бе към шест пъти по-голяма от земната Луна, бе изчезнала някъде. Щеше да се появи отново, макар той да не знаеше кога точно.
Изправи се седнал и разтри краката си. Още го боляха след инцидента, случил се преди дванайсет „дни“. За щастие болката в гърдите му го бе поотпуснала. Възстановяваше се, но още не беше така силен и издръжлив, колкото желаеше.
По-малката сила на тежестта все пак му бе помогнала в най-тежките моменти.
Отново легна за минутка. Никакъв враг — звяр или човешко същество — нямаше да ги нападне. Просто защото първо трябваше да си пробие път през дърветата-убийци. Единствено слоновете и тукашната гигантска разновидност на лоса бяха достатъчно големи, за да направят това. Искаше му се да минат насам. Дърветата бяха тяхната храна. Разстоянието обаче не му позволяваше да види за кой точно от няколкото вида растения-убийци става дума. Защото имаше толкова страховито въоръжени видове, които дори животните-гиганти отбягваха.
Как, по дяволите, бяха открили дърветата малката им група? Наистина притежаваха остро обоняние, но той се съмняваше, че едва доловимият бриз е в състояние да отнесе миризмата им през хълмовете. От друга страна способността на растенията да виждат, беше силно ограничена. Те наистина различаваха форми благодарение на съставните си, подобни на тези на насекомите, очи, подредени по горната част на стволовете. Но от това разстояние и на тази светлина все едно че бяха слепи.
Сигурно един-двама от разузнавачите им случайно са се изкачили на билото на някой от хълмовете и бяха доловили някоя друга молекула човешка миризма. В това нямаше нищо изненадващо. Той и останалите воняха. Малкото вода, на която се бяха натъквали, се използваше единствено за пиене. И ако утрешния ден не им донесеше по-голям късмет, щеше да се наложи да пият собствената си урина. Тя можеше да се рециклира два пъти, преди да стане отровна.
Освен това ако не убиеха скоро нещо за ядене, щяха да отслабнат до степен да не могат да ходят.
Той потри дръжката на ръчния лъчемет с пръстите на лявата си ръка. В батерията му бяха останали само няколко заряда за изстрели на пълна мощност. След това… край. До момента двамата с Анана се бяха въздържали от всякакво прахосване на енергия. Защото само благодарение на оръжието те можеха да държат под контрол останалите трима. И също така защото то бе единствената им надеждна защита срещу едрите хищници. Но когато се „съмнеше“ той щеше да излезе на лов. Трябваше да ядат, а и кръвта на улова можеше да се пие и да утоли жаждата им.
1
виж осма глава относно произхода на Кикаха (явно с вплетени в него мотиви от биографията на автора) — Бел.пр.
2
древногръцко морско божество — старец, който изменя образа си подобно на морето и се превръща по свое желание в различни животни и чудовища — Бел.пр.