Жените не се насочиха към него. Останаха само за миг на място, после изчезнаха през вратата вляво. Кроукър се втурна след тях. Озова се в хладен служебен коридор, въздухът миришеше на алкохол, урина и гниещ боклук. Над вратата в дъното светеше червена табела с надпис „Изход“. Отвори я и се озова на мръсна задна уличка, пред краката му се разбягаха бездомни котки.
Вдигна глава навреме, за да види потеглянето на черен „Нисан 300 ZX“ от ъгъла. Зърна профила на Маргарет и русата коса на момичето миг преди спортното купе да се скрие зад съседната сграда, успя да хване само част от регистрационния му номер.
Върна се в заведението. Нямаше начин да ги проследи, затова направи най-подходящото за момента: проникна в стаята, откъдето ги беше видял да излизат.
Затвори вратата зад гърба си и побърза да я заключи. Не искаше да бъде обезпокояван. Помещението беше без прозорци, проветряваше се единствено от малък вентилатор, монтиран в една от стените. Под него имаше шведски диван с извита облегалка и тапицерия, която някога е била шоколадова. Вляво беше бюрото от метал и имитация на дърво, столът пред него беше на колелца и облицован с черен винил. Обзавеждането приключваше с евтина метална канонерка в другия ъгъл. Стените бяха голи, с изключение на репродукция, която съвсем не се връзваше с обстановката. Беше от известната и малко мистична картина Fumee d’Ambre Gris на Джон Сингър Сарджънт2 и представляваше жена в тънка бяла роба с развята поли и изразително мургаво лице, полускрито от сенките… Какво ли доказва това за красивата блондинка, запита се Кроукър. Дали няма да се окаже, че е не само жена от класа, но и умна жена?
Настани се зад бюрото и разсеяно прелисти списанието, което лежеше отгоре. Казваше се Стрип и се занимаваше с проблемите на шоубизнеса. Вече всеки бранш си има специализирано издание, помисли си той. Под списанието откри договор за работа с някаква танцьорка, няколко платени сметки за наеми служебен регистър. Извади писалка и започна да си води записки. Заведението се оказа собственост на компанията „Моргана“, редовно регистрирана във Вашингтон.
Зае се да изследва съдържанието на бюрото. Най-горното чекмедже беше запълнено с обичайните канцеларски пособия — писалки, моливи, гуми, кламери, празни бележници… Прерови всичко чак до дъното, искаше да бъде сигурен, че няма двойна стена. Същата процедура приложи и по отношение на останалите три чекмеджета.
В едно от тях блондинката държеше малко лични вещи, сред които биеха на очи скъпи червила и гримове. Те доказваха наличието на добър вкус, но нищо повече.
Във второто откри счетоводната книга. Прегледа я внимателно, но всичко изглеждаше наред. Сметките на заведението бяха в безупречно състояние, дори и най-ревностният ревизор не би открил в тях разлики за повече от десет долара… През клуба минаваха много пари, преобладаваща част от тях незабавно се влагаха в широката мрежа от подобни заведения, разкриващи се по цялата територия на Съединените щати.
Кроукър прибра счетоводната книга, хвърли поглед на ръчния си часовник и набра номера, който беше използвал в преддверието на заведението. Изчака сложните процедури по обезопасяването и се представи на вече познатия женски глас.
— Колата е регистрирана На името на Ричард Дидалъс — съобщи жената насреща.
— Сенатор Ричард Дидалъс?!
— Момент, да проверя адресите… Да, това е една от колите на сенатора.
Кроукър си записа домашния адрес на Дидалъс и за миг замълча. Седемдесет и шест годишен, Ричард Дидалъс беше най-старият сенатор на Капитолийския хълм. Беше не само свидетел на голяма част от съвременната история на Съединените щати, но и пряк участник в нея. Говореше се, че без негова подкрепа Джон Кенеди никога не би станал президент, пак той беше вгорчил дните на Линдън Джонсън в Белия дом… Някои го наричаха „Дълбокото гърло“ — прякор, превърнал се в синоним на човека, упражняващ тайната власт в тази страна… С положителност обаче беше известно, че Дидалъс е знаел за държаната в дълбока тайна болест на Джей Еф Кей — липса на достатъчно адреналин в кръвта, пак той беше оглавил специалната комисия за разследване на убийството му… Нима Доминик Голдони е държал в ръцете си дори най-могъщия вашингтонски политик? Възможно ли беше това? Набрал богат житейски опит по улиците на Ню Йорк, Кроукър си даваше ясна сметка, че не бива да отхвърля с лека ръка дори и най-невероятните предположения…
— Нещо друго? — стресна го металическият женски глас.
— Да, всъщност има и още нещо — въздъхна в слушалката Кроукър. — Искам списък на всички междуградски и международни разговори, водени от телефона на „Моникърс“… — продиктува адреса и добави: — Разполагам с част от номера на спортно купе „Нисан 300 ZX“, модел 1995 година, вашингтонска регистрация. Вижте какво можете да направите…