Берт го бе следил през целите три минути, бе се блъскал в тълпата, за да стигне навреме и го подхване при падането. Дребното, опърпано човече с лакти си бе пробивало път между краката на лениво разхождащи се, незаети хора — не винаги бе лесно да се придвижва напред, затова пристигна и твърде късно.
— Хайде — разтревожено говореше Берт, — стани! Ще ти помогна. Хареса ли ти возенето? — продължаваше той, като се опитваше да повдигне Колин. После се извърна към някакъв любопитен: — Не, братовчед ми е, нищо му няма. Аз сам ще го оправя. Хайде, Колин! Оня още не се е отказал от тебе, затова да изчезваме!
Краката на Колин се огъваха, щеше му се да постои опрян до съчувстващата твърдина на дървената бариера.
— Пипна ме, след като завъртяха по-бързо, проклетият му тип! Мръсен номер! Да ме изхвърли след голямото тичане…
— Тръгвай — настояваше Берт. — Да се изпаряваме към града.
— Остави ме. Ще се завлека сам. А пък ако дойде оня, ще го убия.
Вече нямаше въртене — Колин усещаше под себе си дъските на пода, виждаше крака, от време на време се мяркаше и по някое дървено животно. Въртележката отново бе заработила.
— Не е ли твой ред сега? А? — ядосано се обърна той към Берт.
Нямаха време за губене. Берт се наведе и като опитен гимнастик метна Колин на гърба си. Изправи се с пребледняло лице и затропа несигурно по дървената стълба надолу към сърдечната, прашна земя. На последното стъпало силите му изневериха и той се люшна безпомощно надясно — и носеният и носещият изчезнаха зад дъските, обграждащи основата на въртележката, където нямаше жива душа.
Лежаха там, където бяха паднали.
— Извинявай — каза Берт. — Не знаех, че ни следи. А ти отиде право в клопката. Истинско копеле! — бе пъхнал ръката си под мишницата на Колин и го придържаше да не се плъзне встрани. — Как си? Нямах нищо против да се бе случило с мене, честна дума! Лошо ли ти е? Искаш ли да повърнеш?
Вдигна ръка към стиснатата уста на Колин.
— Коварно копеле, да те преследва така! За такова нещо в съд трябва да го викат!
Колин внезапно се изправи, облегна се на дъските и вече по-уверен в устойчивостта на краката си, се заклатушка навън, към тълпата, следван от Берт. Унижени и измъчени, те обикаляха до полунощ, когато, смъртно уморени, решиха да се върнат в къщи.
— Ще ме пребият — каза Колин. — Трябваше да се върна в десет.
Берт замрънка, че няма вече капка сили и каквото и да става, иска да се прибере у дома.
Улиците край панаира чезнеха в мрак, сивееха с цвета на студена, влажна пепел. Колин и Берт вървяха хванати за ръка — пустотата, която ги заобикаляше, им вдъхваше достатъчно смелост, за да запеят високо една песен, която Берт бе научил от баща си:
Думите звънтяха високо и ясно, момчетата пееха с цяло гърло, със сърдити гласове — бяха се прегърна ли през рамената, шляпаха с обутите в сандали крака, свиваха по разни улици, запяха два пъти по-силно край затвореното кино и влажното гробище:
Редяха стих подир стих, механично заучените думи губеха смисъла си и други неща придобиваха по-голямо значение за двете момчета — дъхът, който се кълбеше от разтворените им уста и застиваше като студена мъгла пред тях, подплашените котки, среднощните скитници, ядосаните хора, които с трясък разтваряха прозорците на спалните си и им викаха да млъкнат и ги оставят да спят. По една широка улица се зададе кола — двамата спряха като заковани на платното и не мръдваха — искаха да изпитат нервите си и да накарат колата да спре — успяха и чак тогава се втурнаха към ъгъла на улицата, за да избягнат гнева на шофьора. Прегърнаха се отново и тръгнаха, полюшвайки се в такта на „Властвай, Британия“7:
Всеки звук трептеше във въздуха и замираше, когато свръщаха по друга улица — така поне би се сторило на онзи, който слуша песента им, останал на безлюдния ъгъл. Но Колин мислеше, че звукът се застоява, кръжи край главите и лицата им и изтрива спомена за „Ноевия ковчег“ — тази ревяща джунгла, откъдето го бяха изхвърлили, защото се бе повозил, без, да си плати.
7
„Властвай, Британия“ — известният английски химн, написан от Дж. Томсън (1700–1743).