— Чудя се дали в сградата на Би Би Си са поставили телевизори — каза Фели лениво, — или предпочитат просто да гледат през прозорците.
Веднага разпознах в думите й опит да упрекне татко, чиято ненавист към телевизията беше пословична.
— Телевизията е измишльотина — отвръщаше той всеки път, когато го молехме да си купим телевизор. — Ако Бог е искал образите да се изпращат по въздуха, нямаше да ни даде киното… Нито пък Националната галерия — беше добавил кисело.
В този случай обаче беше надвит.
— Но това е историческо събитие, Хавиланд — настоя шумно леля Фелисити. — Щеше ли да лишиш дъщерите си от възможността да гледат речта на Хенри Пети пред войските му преди битката при Азенкур?
Леля бе заела позиция в центъра на салона:
— Глупости! — извика татко, но леля Фелисити също като Хенри V, продължи невъзмутимо:
— Хубаво, но през хиляда четиристотин и петнайсета година не сме имали телевизори — каза начумерено татко, без изобщо да разбере какво имаше предвид леля Фелисити.
Ала вчера изведнъж се случи нещо забележително. Един от монтьорите, които стояха в салона втренчени съсредоточено в приемника, започна да крещи нареждания през прозореца на колегата си на поляната, който ги предаваше с глас на военен, на мъжа на покрива.
— Задръж, Хари! Върни назад… назад… назад. Не… изгубихме го. Завърти на другата страна…
В същия миг татко влезе в салона, както ми се струва, за да изкаже презрението си към цялата операция, когато погледът му бе привлечен от нещо на обсипания със снежинки екран.
— Спрете! — извика той и думите му бяха предадени с все по-затихващо ехо от монтьорите през прозореца и нагоре към покрива.
— Боже! — възкликна той. — Това е „Британската Гвиана“ от хиляда осемстотин петдесет и шеста година.15 Върнете малко! — извика той и размаха ръце, за да илюстрира молбата си.
Инструкциите му отново бяха предадени по словесната редица и картината малко се проясни.
— Точно както си и мислех — каза татко. — Бих я познал навсякъде. Ще я продават на търг. Усилете малко звука.
Съдбата се намеси — точно в този миг по Би Би Си даваха програма за колекциониране на марки и миг по-късно татко вече си бе придърпал стол, беше наместил очилата си с тънки рамки на върха на носа и отказваше да помръдне.
— Тихо, Фелисити! — изръмжа той, когато леля се опита да се намеси. — Дават нещо изключително важно.
И така татко пусна едноокия звяр в салона си.
Поне за известно време.
А сега, когато наближаваше часът, в който закопаването на Рупърт щеше да започне (дума, която дочух Дафи да казва по адрес на госпожа Малит), Догър излезе във вестибюла, за да отвори на викария, който, макар да не ръководеше погребението, се чувстваше професионално задължен да се здрависа с всеки от нас, когато влезе в стаята.
— И като си помислиш, че горкият човек си отиде точно тук, в Бишъпс Лейси.
Веднага след като той зае мястото си на дивана, звънецът иззвъня отново и няколко секунди по-късно Догър се върна с неочакван гост.
— Господин Дитер Шранц — съобщи той, влязъл с лекота в ролята на иконом.
Фели скочи и се плъзна през салона да посрещне госта с протегнати ръце и длани, обърнати надолу, сякаш ходеше на сън.
Как само сияеше хитрушата!
Молех се да се препъне в чергата.
— Догър, моля те, дръпни завесите — каза татко и щом Догър изпълни молбата му, светлината в стаята се стопи и всички останахме да седим в мрака.
На малкия екран, както вече споменах, се виждаше мокрият паваж на улицата пред сградата на Би Би Си, а сниженият мрачен глас на говорителя описваше какво се случва (май беше Ричард Димбълби или просто някой, чийто глас напомняше на неговия):