Това, изглежда, я развесели. Ния сви устни и заговори с дразнещ театрален глас.
— И за какво си мисли Флавия де Лус в чудатия стар църковен двор?
— Че иска да остане сама — сопнах се, без да целях умишлено да отговоря грубо. Просто й казвах истината.
— Да останеш сама — кимна тя. Видях, че не се е обидила от острия ми тон. — Много неща могат да се кажат по този въпрос. Но и двете с теб, Флавия, знаем, че да останеш сам и да си самотен не е едно и също, нали?
Малко се оживих. Ето един човек, който, изглежда, поне е мислил върху някои от нещата, които премислях и аз.
— Така е — признах.
Последва дълго мълчание.
— Разкажи ми за семейството си — добави най-сетне Ния тихо.
— Няма много за разказване. Имам две сестри, Офелия и Дафни. Фели е на седемнайсет, а Дафи на тринайсет години. Фели свири на пиано, а Дафи чете. Татко е филателист. Изцяло е погълнат от марките си.
— А майка ти?
— Мъртва е. Загинала при злополука, когато съм била на една годинка.
— Мили Боже! — възкликна Ния. — Някой ми спомена за семейство, което живеело в огромно порутено имение наблизо: ексцентричен полковник и дъщерите му — диви като индианци. Ти не си една от тях, нали?
По изражението ми веднага разбра, че съм именно една от тях.
— О, горкото дете! Съжалявам, не исках да… нямах предвид да…
— Всичко е наред — отвърнах аз. — Всъщност положението е много по-тежко, но не ми се говори за това.
В очите й видях замислен поглед: погледът на възрастен, отчаяно опитващ се да се сети за тема, на която да разговаря с дете.
— А с какво се занимаваш? Нямаш ли интереси… или хобита?
— Интересувам се от химия и обичам да лепя изрезки в албуми.
— Нима? — възкликна заинтригувано Ния. — Колко хубаво! Аз също си лепях неща в албуми едно време. Картички от кутии с цигари и сухи цветя: теменужки, незабравки, напръстниче, ралица; картички за Свети Валентин, стихотворения за вретеното на баба от „Списание за момичета“… колко забавно беше!
Моят албум се състоеше от три дебели лилави тома с изрезки от старите списания и вестниците, които бяха задръстили библиотеката, а после и салона в Бъкшоу, разливаха се в празните спални и по тавана, преди най-накрая да ги оставят да линеят на влажни, мухлясващи купчини в една стаичка в мазето. От страниците им внимателно бях изрязала всичко, свързано с отрови и отровители, докато албумите ми не започнаха да се пукат по шевовете от материали за личности като майор Хърбърт Роуз Армстронг — любител градинар и адвокат, който се отървал от жена си, като любящо й приготвял отвари от препарат против плевели, съдържащ арсеник; Томас Нийл Крийм, Холи Харви Крипън и Джордж Чапман (колко интересно, че имената на много от великите отровители започваха с буквата „К“)3, които съответно със стрихнин, хиосциамин и антимон изпратили солидна армия от съпруги и други жени в гроба; Мери Ан Котън (виждате ли какво имам предвид?), която след няколко успешни опита върху прасета, отровила седемнайсет души с арсеник; Дейзи де Мелкер — южноафриканката, която обичала да отравя водопроводчици: първо се омъжвала за тях, а после се развеждала с помощта на доза стрихнин.
— Албумите с изрезки са идеално занимание за една млада дама — рече Ния. — Благовъзпитано… и въпреки това образователно.
И аз бях точно на същото мнение.
— Майка ми изхвърли моя в кофата за боклук, когато избягах от къщи — каза тя с изсумтяване, което, ако не бе сподавила, щеше да излезе като кикот.
— Избягала си от къщи? — попитах аз.
Този факт ме заинтригува почти толкова, колкото и напръстничетата в хербария й, от които, доколкото си спомнях, се извличаше алкалоидът дигиталин. Със задоволство си спомних за няколкото пъти, когато в лабораторията си накиснах в алкохол листата от напръстниче, откъснати от зеленчуковата градина, и наблюдавах образуването на тънките лъскави иглички от кристали и прекрасния смарагдов разтвор, който се образува, след като ги разтворих в хидрохлоридна киселина и добавих вода. Утаената смола, разбира се, можеше да възвърне първоначалния си зелен цвят с помощта на сярна киселина, да добие светлочервен цвят с бромни пари и отново да стане смарагдовозелена като се добави вода. Вълшебно! Веществото, естествено, беше смъртоносна отрова и като такава беше много по-интересно от колекция стари копчета и „Списание за момичета“.
— Аха — отвърна Ния. — До гуша ми дойде да пера, суша, мета и да бърша прах, а и да слушам как съседите повръщат; омръзна ми да лежа нощем в леглото и да се ослушвам за препускащия по паважа кон на принца.