Беше един от онези следобеди в началото на есента, когато светлината е ярка и ослепителна, точно каквато беше година по-рано, когато посетих Наоко в Киото. Облаците бяха бели и тънки като кости, небето просторно и високо. Ароматът, носен от лекия ветрец, нюансът на светлината, дребните цветя в тревата, едва доловимият екот, който съпровождаше звуците — всичко това ми подсказваше, че есента пак бе дошла, увеличавайки отдалечеността между мен и мъртвите с всеки кръг на сезоните. Кидзуки беше все още на седемнайсет, а Наоко на двайсет и една — завинаги.
— Ах, каква приятна промяна е да дойдеш на такова място! — каза Рейко, оглеждайки се на всички страни, когато слязохме от автобуса.
— Защото тук няма нищо особено — рекох.
Когато я въведох през задната порта в градината на моята къщурка, Рейко бе впечатлена от всичко.
— Удивително! Ти си направил тези рафтчета и бюрото?
— Да! — отвърнах, наливайки чай.
— Явно имаш сръчни ръце. И поддържаш жилището толкова чисто!
— Под влияние на Есесовеца — подхвърлих. — Той ме направи маниак на тема чистота. Не че моят хазяин недоволства.
— А, твоят хазяин! Трябва да отида да се запозная с него. Предполагам, че домът му е оттатък градината.
— Да се запознаеш с него ли? Защо?
— Какво имаш предвид с това „защо“? Някаква странна възрастна жена се появява в квартирата ти и започва да дрънка на китара. Ще се зачуди какво става. По-добре да направя добро първоначално впечатление. Дори му нося кутия със сладкиши за чай.
— Много находчиво — рекох.
— Мъдростта, която идва с годините. Ще му кажа, че съм ти леля от страната на майка ти, дошла на гости от Киото, така че не ми противоречи. Разликата във възрастта влиза в работа в такива моменти. Никой няма да се усъмни.
Рейко извади кутията със сладки от чантата си и отиде да засвидетелства почитта си. Аз седнах на верандата, изпих още една чаша чай и си поиграх с котката. Минаха двайсет минути и когато Рейко най-сетне се върна, измъкна от чантата си тенекиена кутия с оризови бисквити и каза, че това е подарък за мен.
— За какво си говорихте толкова време? — попитах, дъвчейки една бисквита.
— За теб, естествено — отвърна Рейко, люлеейки в скута си котката и разтърквайки бузата си о нея. — Той каза, че си много възпитан младеж и сериозен студент.
— Сигурна ли си, че мен имаше предвид?
— Не се съмнявам, че говореше за теб — отвърна тя през смях. После, като зърна моята китара, я взе, настрои я и изсвири „Десафинадо“ на Антонио Карлос Жобим15. От месеци не бях слушал китарата на Рейко и сега тя пробуди у мен познатото топло чувство.
— Упражняваш ли се на тази китара? — попита Рейко.
— Търкаляше се в складовото помещение на хазяина, та я взех и дрънкам на нея от време на време. Това е.
— По-късно ще ти дам един урок. Напълно безплатно.
Рейко остави китарата, свали якето си от туид и седнала облегната на опорния стълб на верандата, запали цигара. Носеше риза с къс ръкав.
— Хубава риза, не мислиш ли? — попита.
— Така е — отвърнах. Наистина бе красив модел.
— На Наоко е. Обзалагам се, че не знаеше, че двете носехме еднакъв размер дрехи. Особено когато тя пристигна в санаториума. После малко наддаде на тегло, но въпреки това носехме горе-долу еднакъв размер — блузи, панталони, обувки, шапки. Само сутиените не можехме да си разменяме. Тук съм доста плоска. Та винаги си трампехме дрехи. Те действително бяха нещо като общо имущество.
Щом като го спомена, забелязах, че телосложението й е почти като на Наоко. Поради формата на лицето и тънките ръце и крака винаги бе оставяла у мен впечатлението, че е по-ниска и по-слаба от Наоко, но всъщност беше учудващо едра.
— Якето и панталоните също са нейни — каза Рейко. — Всичко е нейно. Не се ли дразниш, като ме виждаш да нося дрехите й?