Фридрих Герстекер
Нощта върху гърба на кашалота
Английският китоловен кораб „Крал Харолд“ кръстосваше близо до островната група Кингмилс, доста под екватора, търсейки спермацетови китове, известни още и като кашалоти. Той имаше намерение да прекара тук зимните месеци, а със започването на пролетта отново да се отправи на север на лов за истински китове. Но от дълги месеци напразно плаваха насам-натам из иначе най-хубавите райони за този вид китове, преброждайки големи пространства. Моряците по марсовете, където по цял ден имаше хора, сменяни на по няколко часа, за да наблюдават дали някъде няма да се появят китове, оставаха безмълвни, а дори и действително да се разнесеше някой вик, вече никой не му вярваше. Досега подобни сигнали се оказваха почти винаги или съобщения за някой ивичест кит, който не ставаше за нищо, или пък за стадо по-дребни делфини, с които никой не искаше да се занимава. Слънцето безмилостно сипеше жар върху незащитената палуба, а корабът, тъй кротък и чист, предоставен на лекия бриз, с намалените си ветрила изглеждаше тъй, като че обикаля наоколо за собствено удоволствие в този приятен, но все пак малко скучен неделен следобед, сякаш си няма друга работа, нито някаква определена цел.
А хората, разбира се, си имат както винаги своите занимания: трябва да се поправят ветрилата, да се проверява подвижният и неподвижният такелаж, харпуните и копията за улова на китовете не бива да се оставят да ръждясат и кормчиите имат специалното задължение да ги поддържат лъскави и в пълен ред. Бъчварят също си има работа на борда — буретата трябва веднага да са готови при евентуален улов, а дърводелецът се занимава с лодките, като търси ту тук, ту там прогнили места и ги подменя с нови дъски. Но в цялата работа на хората няма живот, няма истинска кипяща дейност. Просто си личи, че китоловците, които вече месеци наред се мотаеха все по един и същ начин, работеха ей тъй, само колкото да не стоят със скръстени ръце, но през това време изпълнените им с копнеж погледи постоянно се отплесваха към леко набръчканата морска повърхност с напразната надежда да зърнат от палубата нейде сред проблясващите вълни изригналия фонтан на някой кит. Но ако наистина наоколо се мернеше нещо подобно, моряците от върховете на мачтите незабавно щяха да се обадят. И ето че изведнъж се чу вик:
— There she blows! (Ей там изхвърля фонтан!)
Като по дадена команда спря всяка работа: бъчварят захвърли чука, дърводелецът рендето, а капитанът, който бе лежал долу на канапето в каютата си и бе чел или спал, за да убие ужасно скучното време на подобно безцелно луташе на кораба, се втурна нагоре по стъпалата, за да погледне за посоката на вятъра и към човека високо горе на марса и да може да се запознае с подробностите за появилите се китове.
— There she blows! — извика отново човекът отгоре, добавяйки после бавно и провлечено — blow… blow… blow… — като с тези думи отбелязваше всеки един от рязко изскочилите нагоре фонтани.
— Накъде? — чу се вик от палубата и изпънатата десница на наблюдателя указа посоката. Обаче ръката му сочеше срещу вятъра и с трескава бързина кормчиите свикаха екипажите на лодките си. Винаги е въпрос на чест да бъдеш пръв в лодката си, готова за тръгване. Малката бъчонка се напълва с вода, от поставките на стената до самите лодки, където стоят, за да не повредят с тежестта си дъната им, се свалят и поставят в лодките ведрата с навитите в тях дебели въжета за харпуните, а самите лодки се спускат от висилките във водата. После следват хората, които се спущат като котки по външната стена на кораба, поставят греблата на мястото им и след като харпунистът, или boatsheadek1, заеме мястото си отзад при кормилото, те отблъсват лодката и носът на стройния лек малък плавателен съд се насочва в определената посока, порейки и пенейки водите от двете си страни.
Ако китовете се появят поветрено, то корабът с попътен вятър би могъл да ги последва с издути ветрила до едно определено разстояние, без да ги подплаши, а незабавно спуснатите във водата лодки се приближават към плячката безшумно и незабелязано, плъзгайки се по водата с помощта на ветрилата си. В подобен случай ловът винаги е по-бърз и сигурен, както и далеч по-лесен. Но корабът трябва да плава срещу вятъра, за да не бъде забелязан тъй лесно от китовете, тогава би се изгубило много време и несъмнено плячката ще бъде догонвана само в редки случаи. Ето защо в подобно положение гребането с лодките е най-бързият и сигурен начин за достигане на целта, пък макар и най-трудният. Тогава корабът с останалия екипаж следва колкото му е възможно по-бързо своите лодки, за да ги прибере след лова и да прикрепи надлъжно покрай борда си евентуално някой кит.