— Вънка трупа ли? — попита Невил.
Старикът изсумтя навъсено.
— Коледа — рече той. — Можеш ли й се опъна? Норман още ли го няма?
Почасовият барман поклати сладоледената си грива и залъска една чаша.
— Ще дойде.
Бъдни вечер в „Летящият лебед“ винаги бе имала почти религиозно значение. Като ритуал приличаше долу-горе на тържествена литургия. След пристигането следваше благословия, химни, приемане на даровете, обединение на душите и велико прощаване. Но човек трябва да е с акъла си, за да улови всичките й недоловими нюанси.
Пули, след като вече бе пристигнал, изрече и първата благословия.
— Да пием за Коледа — вдигна той чаша. — Коледа като Коледа — ни повече, ни по-малко.
Омали чукна чашата си о чашата на другаря си и я пресуши с чувство.
— Ни повече, ни по-малко — съгласи се той. — Още две от същото, Невил.
Стария Пит метна на тезгяха увит в шарена хартия пакет, докато барманът си гледаше работата.
— Тая година си го бива! — довери той на пиячите.
Що се отнася до онази част от тържествената литургия с даровете, сред редовните клиенти на „Лебеда“ се бе превърнало в нещо като традиция в тази тъй значителна вечер да възнаграждават целогодишните мъки на своя барман. Това, че Невил бе успял да остане читав и недокоснат зад тезгяха цяла година, само по себе си си беше истинска заслуга. А с времето нездравият дух на съревнованието бе създал тази традиция и сега пиещото братство се надпреварваше помежду си да измисли най-оригиналния, екзотичен или необикновен дар.
Като използваха Коледа за тема (щото им беше подръка и въобще), храбрите брентфордци бяха избрали да бомбардират своя барман езичник с дрънкулки от християнски характер. Невил винаги бе съзнавал иронията, макар други да се чувстваха объркани.
Миналата година той бе получил наред с другото огромна хавлиена кърпа с отпечатан на нея образ на Торинската плащеница, което надали увеличаваше стойността на разтривката след баня; още няколко гвоздея от Честния кръст, които не си уйдисваха с нито един от другите в чекмеджето му; шише от афтършейв, пълно със сълзите на Девата, и истинско парче от прага на Майка Кели (това го бе получил от един дислексик2).
Ала всеки дар неизменно бе засенчван от подаръка, поднесен от Норман Хартнел3 от дюкяна на ъгъла. Той обикновено беше кулминацията на вечерта.
Пули и Омали взеха да кимат и да намигат на Стария Пит и да тупат издутините под жилетките си.
Невил раздаде още бири, редовните клиенти седнаха, вдигнаха чаши и започнаха да си приказват как е минал денят им.
Горе в небето се стрелна една тежко натоварена шейна със сладкогласни звънчета, теглена от шест елена, подкарвани от Шаман, облечен в червеното и бялото на свещената гъба — диреше чорапчетата на добрите дечица. Снегът падаше на парцали памук и се промъкваше към белега от пейка върху стената на Мемориалната библиотека. Още неколцина купонджии се втурнаха вътре сред виелицата.
Роджър де Сорси де Сорси, купувач на продукция за една голяма градска телевизионна компания, тръгна със залитане към бара, понесъл на ръце чифт зловещи на вид скокондрили. На коледната джабола (а той наполовина се бе изгубил в „Пол Роже“) те му се бяха видели същински чифт Синди Крофордки. Но снегът го бе накарал да поизтрезнее.
— Джин с тоник три пъти — произнесе Роджър. Оксфордският му акцент предизвика всеобщи уртикарии и разклати играчките.
— На бас ли си се хванал, Роджър? — попита Невил. — Да ти дам някоя и друга кесия, докато се занимаваш с това?
Роджър смръщи лице, но после завика „хо-хо“ и рече „машинописки“ и „карай да върви“.
— И колкото по-скоро си вървят, толкова по-добре — обади се Омали. — Надявам се, че имаш разрешително за тях.
Двете скокондрили се изкикотиха.
— Мифля тше ми твявва тоалетната — избъбри едната.
Стария Пит се премести на една странична маса, като отведе със себе си и кучето. Часовникът на Мемориалната библиотека удари шест.
Гуляйджиите пристигаха на прибежки и припълзявания, изтупваха си палтата с качулки от снега и събуваха рибарските си ботуши край пращящия огън.
Най-накрая пристигна и Джони Джи. Беше дребничък, мургав и жилав. Но ходеше без помощта на бастун и като че ли всичките му зъби си бяха негови. Дреболии, ала въпреки това Невил се почувства окуражен.
Да цаниш „музиканти“ е малко като да купиш „Кортина“ втора ръка от Лео Феликс. Никога не получаваш съвсем онова, което си си мислил, че ще получиш, но е трудно да се каже как точно става.
Кръчмарите приемат, че като цанят група да свири от осем до единайсет, са направили уговорка, която в най-голямата си част е символична по природа. Ако към осем и половина поне един от тия професионални музиканти се е появил и случайно си има и собствена озвучителна уредба и пълен комплект струни на китарата, кръчмарят решава, че го е сполетяла божията благодат. Ако пристигнат още двама от музикантите и започнат да свирят, преди да е изминал още един час, тогава на кръчмаря вероятно ще му се прииска да се самоубие, тъй като вече е видял всичко, което човек би могъл да се надява да види за цял живот. А може би и повече.
2
Дислексия — заболяване, при което човек не възприема буквите и има трудности с четенето. Бел. прев.