— Хер фюрер — обади се Антон Дифринг26, един от есесовците.
— Мътните да го вземат! — Ръсел трясна по копчето за превъртане напред и прати Боби Бой да търчи през „Ръцете на зидаря“ и нагоре по шосето за Ийлинг. — Какво става тук?! Той играе мен. Че защо ще играе мен?! Морган! Морган трябва да им е разказал онова, което аз му разказах. Но защо ще го слага във филм? В това няма никакъв смисъл.
Ръсел извади касетата и внимателно я сложи настрани. Щеше да им каже няколко строги думи по този повод. Никой не му беше искал разрешение. Това си беше нахлуване в личното пространство или нещо от сорта. Можеше да ги съди. Да осъди продуцента на филма.
— Хммм… — изхъмка Ръсел. Не му се виждаше много уместно.
— Добре тогава. — Разрови се из останалите касети. Две бяха в черни кутии. 23А и 23Б. Ръсел пъхна 23А във видеото.
Този път снимките бяха черно-бели. Уличен пейзаж от петдесетте. Изглеждаше много автентично.
— Стар материал? — запита се Ръсел. — О, не, ей го пак!
Този път Боби Бой беше облечен като полицай. Преиграваше здраво — беше подгънал твърде много колене и бе затъкнал палци в горните си джобове.
— Е, поне този път не играе мен. Но за какво е всичкото това? — Ръсел превъртя напред, като тук-там спираше, за да види какво става по-нататък. Играеха Сид Джеймс, а също Чарлз Хотри и Кенет Уилямс. Но не беше римейк на „Давай, полицай“ — всичко друго беше, но не и това.
Ръсел изгледа финалната сцена. Развиваше се в полицейски участък. Неколцина войници бяха притиснали някакъв мъж към една маса. Съставът на „Героите от лодката“ с великия Дейвид Лодж сред тях.
Но какво правеха?! Дърпаха мъжа. И го разкъсваха на парчета.
Ръсел трясна копчето за изключване и набута кокалчето на юмрука си в уста.
— Филм с кървища — изрече той сподавено. — Направили са филм с кървища. Ох, мили Боже, не!
Изтръгна от видеото касета 23А, задържа я в ръка за момент и после я хвърли с ужас и отвращение. Това беше лошо. Много лошо. Какво още бяха направили? Ръсел се стегна с още малко скоч и се заразхожда напред-назад. Имаше камари касети. Трябваше да ги прегледа всичките. Не искаше, но знаеше, че трябва.
Пъхна вътре случайно избрана касета. Настани се нервно обратно на стола на господин Фъджпакър.
Пак цветове и пак снимки на открито, този път заснети в един от ония супер-дупер търговски центрове. Много ярко и ултрамодерно. Ръсел не разпозна нито мястото, нито екстрите — хубави русокоси младежи, облечени с черни униформи, и великолепни жени със златисти рокли на люспи. Те се разхождаха насам-натам, зяпаха витрините и си приказваха. Не бяха киберзвезди. Но в тях имаше нещо странно. Начинът, по който се движеха — много вдървено, с изпънати гърбове, сякаш под дрехите носеха брони. Странна работа.
Ръсел вдигна рамене и продължи да гледа.
От една врата се показа Боби Бой. И Джули беше с него. И то облечена с онази рокля, златната. Онази, с която бе облечена, когато се яви на Ръсел в „Маймуната на Тот“.
Ръсел се надигна и се загледа внимателно.
— Ще те убият — каза Джули. — Ако останеш тук, в бъдещето, ще умреш!
— Не мога да тръгна още — отвърна Боби Бой. — Не и когато Той е тук. Не и когато има шанс да Го унищожа.
— Няма да се върна сама. Няма!
— Трябва. Вземи програматора. Върни се на срещата, за която ти казах, в онова време. Аз ще бъда в кръчмата с Морган. Дай ми програматора там. Останалото остави на мен.
— Но тогавашният ти няма да знае какво ще стане. Тогавашният ти няма да знае как да го спре.
— Не съм идиот — заяви Боби Бой. — Ще го схвана. Ще ги накарам да направят каквото трябва и да попречат на всичко това да се случи някога. Довери ми се. Мога да се справя.
— По дяволите! — изруга Ръсел.
— Обичам те — каза Джули, прегърна онази хилка и го целуна страстно.
— Кажи го на тогавашния мен. А сега побързай, давай, нямаме време. Време няма.
Джули го целуна отново, после докосна нещо на колана си и изчезна. Из търговския център отекна ужасно дрънчене, Боби Бой се обърна, втренчи се нататък и после побягна. И тогава картината на екрана се сцепи настрани, а видеото захапа лентата.
— Ох, мамка му! Ох, мамка му! — викна Ръсел и скочи от стола. — Не прави така, трябва да видя какво ще стане по-нататък!
Помъчи се да извади касетата от монитора. Лентата беше зверски надъвкана. Опита се да я пренавие, но тя се скъса.
— О, не, ох, леле! — Ръсел грабна друга касета и я набута във видеото. — Проработи! — примоли се той. — Просто работи!
Екранът светна и на него се появи нов интериор. На „Фъджпакърс емпориум“. Ръсел си спомни бумагите на Франк за тази сцена, наема за половината декор плюс наема за снимки. Възлизаха на много стотици страници. Но всъщност сега това нямаше значение. Това всъщност също не беше важно, тъй като Ръсел бе натикал бумагите в кошчето за смет.