— Махай го това оттука, човече! — кресна някой. Добра душица, изпълнена с желание да помогне, разтвори широко вратата на „Лебеда“ и просто изчезна под лавината от сняг. Невил метна вонящото нещо на улицата, а спасителен отряд помощници изровиха другаря си и затръшнаха вратата.
Невил изгледа Пули с най-студения рибешки поглед.
— Процесът си има недостатъци — обясни Джим. — Дядо ми така и не успя да го доизкусури.
Невил набърчи чело, направи си вятър с една подложка за бира и бутна настрани оскърбителната черна кутия.
Тълпата отново се скупчи на бара.
Невил разопакова една Дядо Коледова пещера, изработена от употребявани чистачки за лула.
— Туй е мойто — потупа се Стария Пит по татуираната гръд. Надуваема секскукла „Госпожица Вълшебните устенца“, която никой не би си купил доброволно, шише джин, което пък мнозина биха, и целият бар, който Джон Омали би искал да пробва. Ръчно рисувано факсимиле на „Летящият лебед“. Очукани „халби“ — цели буренца с изписани по излъсканите им ръбове крайно неуместни думи като например „Хайнц“5. Кутии пури от зелеви листа и няколко очебийно древни предмета, които биха накарали покойния и легендарен Артур Негус да се протегне към справочника.
Някой бе създал дори необикновено подобие на Невил от термостата и съставните части на „Морис Майнър“, модел 1963.
Невил отвори всички пакети поред, като при всяко разкритие пускаше лъчезарна усмивка. Беше, както биха рекли едновремешните алхимици, в стихията си.
— Следващото питие е за сметка на кръчмата и вечерята е сервирана — провикна се той, щом традиционният коледен снабдителски персонал се появи от кухнята, понесъл традиционните пъшкащи подноси6.
Те бяха препълнени чак до ръбовете със зъбери от варени картофи, кордебалетчета от пуешки кълки и изнизващи се шествия от баници с кайма.
Стария Пит се възползва от гостоприемството на бармана, върна се при раздрънканото пиано и подхвана бодряшко „Весела Коледа на всички вас“.
Способните да се присъединят към него между хапките и преглъщанията надлежно се присъединиха.
Сред целия този пир и веселба вратата на кръчмата изведнъж се отвори с трясък и разкри поразителна фигура в черно. Черна шапка. Черно палто. Черни гащи. Черни ботуши. Че и черни слънчеви очила. В ръце държеше огромен пакет (увит в черно) и стоеше, драматично очертана на чисто белия фон.
Мнозина неуниформени мигновено разпознаха това привидение — самият ангел на смъртта. Някакъв свидлив тип, щом го видя, позна призрака от миналите Коледи и припряно хлътна в „Мъжете“.
— Весела Коледа — провикна се Норман Хартнел. Защото това беше той.
Тълпата се разцепи на две, щом дюкянджията пристъпи напред, борейки се мъжката с тежестта на своето бреме. Пули и Омали му предложиха помощта си и пакетът с големи мъки бе качен на тезгяха.
— За мен ли е? — попита Невил.
Норман кимна.
— Весела Коледа и Честита Нова година — рече той.
Почасовият барман подръпна смуглата опаковка, която се разпадна и разкри позлатен ковчег — толкова великолепен, че всички присъстващи изпаднаха в благоговейно мълчание.
Нещото си беше чудо и това си бе факт. Беше украсено с хитроумни арабески от скъпоценни камъни и инкрустирано с какви ли не благородни метали. Корона от златна светлина го осияваше и окъпваше лицата на насъбралото се множество до най-малката подробност. Леле, Божке!
Невил прокара леко длан по фантастичния предмет.
— Невероятно — прошепна той. — Невероятно, Норман. Каквото и да е то… ама какво е?
Норман изтръска една снежинка от библейски черния си ревер.
— Според мен е ни повече, ни по-малко превърналият се в легенда изгубен старозаветен кивот. Изкопах го в мойта нива. Рекох си, че сигурно ще ти е забавен.
— Забавен? — кимна втрещено Невил. — Не зная какво да кажа, Норман. Искам да кажа… ами… той е… ами…
— Много готин — подсказа му Норман. — И хич не върви за Коледа.
— Вярно бе, не върви — Невил огледа ковчега. — Как се отваря? Отваря ли се въобще? Ти отваря ли го?
— Дръжките. Не знам и не съм — отвърна Невил на трите въпроса един след друг. — Ей ония двете дръжчици там, отстрани. На малките вратички. Можеш да ги дръпнеш, Невил. Ей тъй на, да видим какво пък ще стане.
— Да — рече Невил и хвана дръжките. — Ей тъй на, да видим какво пък ще стане.
Нейде в далечината, високо над надлеза Чизуик, трима влъхви на камили, които следваха една звезда, изведнъж забелязаха ослепителен лъч златна светлина, издигнал се над района на Брентфорд.
— А бе, според вас какво ще да е това там? — попита единият.