Ръсел въздъхна.
— Невероятно — рече той. Съвсем любезно при това.
Гласът на Франк, управителя, нахлу в стаята за почивка през високоговорителя.
— Хващай се на работа, Морган, и стига толкова си баламосвал Ръсел.
Морган остави чашите в мивката. Не ги изми, защото не му беше ред. Беше ред на Боби Бой. Но Боби Бой беше в болнични. Боби Бой беше получил стомашно разстройство по причина, че беше пил от неизмита както трябва чаша. Тогава всъщност се падаше Морган да мие чашите, но тогава пък той беше в болнични. Оттогава нещата малко се бяха поусложнили и сега във въпросната мивка имаше ужасно много чаши. На Ръсел му се налагаше да си носи всяка сутрин чиста чаша от вкъщи. Майка му бе започнала да линее поради липсата на чаши. Но пък не беше ред на Ръсел да мие чашите, така че не можеше да направи кой знае какво по въпроса. Макар че наистина му се искаше.
Морган и Ръсел изплуваха от мрака на стаята за почивка в светлината на описанието. Ръсел без съмнение беше по-високият от двамата, което се дължеше на липсата на височина у Морган. Но онова, което Ръсел печелеше във вертикалната равнина, го губеше по хоризонтала. Засега Морган беше по-дебелият. И по-плешивият. Там, където Ръсел си имаше коса в буйно изобилие — черна и гъста (и къдрава), — Морган си имаше плешивина. И очила. И мустаци.
Ръсел нямаше мустаци. Ръсел беше гладко избръснат. Макар че нея сутрин се бе порязал тук-таме. По пъпките. Морган пъпки нямаше.
Морган си имаше петна от пот под мишниците. Пъпки обаче нямаше. Ала някога бе имал куче на име Пъпка. Шпаньол. Но то вече не беше шпаньол, защото не се бе огледало и на двете страни и един автобус го бе прегазил. Тук то вече не беше нищо. Освен спомен, разбира се. Щастлив спомен.
Ръсел не си спомняше кучето Пъпка. Никога не беше виждал кучето Пъпка. Кучето Пъпка бе срещнало трагичната си участ години преди Ръсел да се запознае с Морган. Всъщност Ръсел въобще не беше сигурен дали кучето Пъпка изобщо някога е съществувало. Съвсем възможно си беше Морган да е измислил кучето Пъпка, та да се прави на интересен. Но, разбира се, Ръсел беше твърде, ама твърде възпитан, за да предполага подобни неща.
Та ето ги. Двамата. Ръсел — по-високият, по-косматият и по-хубавият. Ама Морган нямаше пъпки. Двамата бяха горе-долу на едни години — нямаха още двайсет и пет. И двамата не бяха женени, и двамата работеха каквото там работеха, където там работеха.
А къде беше това? Точно?
Беше ето там: „Фъджпакърс емпориум“, реквизит под наем, в Брентфорд. Намираше се на Кю роуд в одържавената църква, навремето приютила музея на пианата.
А какво ще рече „Реквизит под наем“?
Ами-и-и…
„Реквизит под наем“ е мястото, откъдето се наема реквизит. Театрален реквизит. Предмет. Предимно за филмовата и телевизионната индустрия. Разни неща. Каквито си щеш неща.
Нали разбирате, като снимаш филм, налага се всичко да вземаш под наем. Започваш с нищо. С нищо освен с пари. И после наемаш. Наемаш сценарист и режисьор, и актьори, и техници, и звукооператори. И момче за всичко, много ясно. Че закъде сте без момче за всичко? Но освен това се налага да наемаш и всичко, което ще влезе в обстановката.
Всичко.
Килимите, мебелите, чашките и чинийките, всякаквите там принадлежности. И затова къщи, които дават реквизит под наем, са пръснати из цял Лондон. Те имат тенденция да се специализират. Някои дават пушки, други — коли. Костюмерните дават костюмите, естествено, защото ти се налага да наемаш и всичките там дрешки. Някои пък дават старинни предмети. Някои — картини. Други пък — модерна мебелировка. А „Фъджпакърс“?
Ами-и-и…
„Фъджпакърс“ осигурява всякакви шантави работи. Ама наистина шантави. Такива, дето другаде не можете да ги наемете.
Ако ви трябва хомункулус в буркан, агне осмокраче, ръката на славата, кристална топка за гадаене, блуждаещ извор, гръм и мълнии, изсушена глава, черепът на маркиз дьо Сад, мумифицираната пишка на Наполеон, жива картина от скелети на зародиши, които изиграват битката при Течението на Рорк…
„Фъджпакърс“ е, както би се изразил Флан, вашият човек.
Компанията е основана и все още се управлява от Ърнест Фъджпакър. И това е именно онзи Ърнест Фъджпакър, плодотворният създател на второразредни филми на „Артхаус“ от края на петдесетте — началото на шестдесетте. Режисьор на „Кървя върху закуската ти“, „Шерлок Холмс и принцесата на болката“, „Робиня на удоволствието“, „Обичай ме в кожи“, „Нацистите сърфисти трябва да умрат“7 и „Блондинка в найлонова торба“8.
Холивуд не беше готов за Ърнест.
Шепъртън не беше готов за Ърнест.
Ала цензорът беше готов за него.