Наистина не смятах, че съм толкова страхлив, и се срамувах, че Мая ме вижда в това състояние (ето, казвах си, сега и тя ще ме зареже), но образът на Брагадочо, проснат ничком на улица „Баниера“, непрекъснато беше пред очите ми.
На моменти се надявах, че през някаква внезапна пролука в пространство-времето (как казва Вонегът, хроносинкластичен инфундибулум) на улица „Баниера“ през нощта се е материализирал Боджа, убиецът отпреди сто години, и се е отървал от натрапника. Но това не обясняваше телефонното обаждане, получено от Вимеркате, и този аргумент използвах с Мая, когато тя намекваше, че е възможно да е било убийство с цел грабеж, че от пръв поглед се виждало, че Брагадочо е мръсник, мир на душата му, че и може би се е опитал да използва някоя от онези жени и това било отмъщението на сводника ѝ, обичайно престъпление от типа de minimis non curat praetor20.
— Да — повтарях, — но сводникът няма да се обади на редактора, за да закрие вестника.
— Но откъде знаеш дали Вимеркате наистина е получил такова обаждане? Може да е съжалил, че е започнал това прескъпо начинание, и когато е научил за смъртта на един от редакторите, я е използвал като претекст да ликвидира „Утре“, като плати заплати за два месеца вместо за една година… А нали ти ми каза, че „Утре“ му е трябвал, докато някой не му каже да спре и не го пуснат в светлия салон. Ами да предположим че тип като Лучиди е донесъл където трябва, в светлия салон, вестта, че „Утре“ се кани да публикува изобличаващо разследване, те се обаждат на Вимеркате и му казват, добре, остави този нещастен вестник и ставаш един от нас. Брагадочо пък е убит по друга причина, може би от някой случаен луд, и елиминираш проблема с обаждането до Вимеркате.
— Но не елиминирам лудия. А и кой е влизал през нощта вкъщи?
— Това го казваш ти. Откъде си сигурен, че някой е влизал?
— Кой е спрял водата тогава?
— Чакай малко. Нали имаш жена, която идва да ти чисти?
— Само веднъж седмично.
— Добре, кога е идвала за последно?
— Винаги идва в петък следобед. Точно в деня, когато разбрахме за Брагадочо.
— Ами тогава? Не може ли тя да е спряла водата точно защото я е дразнело капането на крана?
— Но в петък вечерта си налях чаша вода, за да глътна приспивателното…
— Сигурно е било половин чаша, стигало ти е. Дори когато водата е спряна, в тръбите остава по нещо и ти просто не си се усетил, че това е последната вода, която тече от чешмата ти. После пи ли още вода?
— Не, дори не вечерях, само обърнах половин бутилка уиски.
— Виждаш ли? Не казвам, че си параноик, но с мисълта за убития Брагадочо и това, което ти е казал Симеи, ти веднага си си помислил, че някой е влизал у вас през нощта. А всъщност е била чистачката следобед.
— Но Брагадочо наистина го убиха!
— Видяхме, че това може да е отделен въпрос. Така че е възможно никой да не се занимава с теб.
Прекарахме последните четири дни, като преповтаряхме, създавахме и отхвърляхме предположения, аз все помрачен, Мая все така услужлива, неуморна да прави тегели между къщата и града за храна и бутилки малцово, защото вече бях опразнил три. Любихме се два пъти, но го правих гневно, сякаш исках да си излея душата, без да успея да изпитам удоволствие. И въпреки това чувствах, че обичам все повече това създание, което от плахо врабченце се беше превърнало във вярна вълчица, готова да ухапе всеки, който иска да ме нарани.
Докато не стигнахме до тази вечер, когато включихме телевизора и случайно попаднахме на едно предаване на Корадо Ауджиас, който представяше една английска продукция, излъчена по Би Би Си предния ден, Operation Gladio.
Заковахме се пред екрана, без да говорим.
Приличаше на филм по сценарий на Брагадочо, вътре присъстваше всичко, което Брагадочо си беше представял, че и отгоре, но думите бяха съпроводени с картина и други документи, някои от които се четяха и от известни личности. Започваше от грешките на белгийската stay-behind, разкриваше се, че за съществуването на „Гладио“ са били информирани министър-председателите, но само тези, на които ЦРУ се доверявало, например Моро и Фанфани са били държани на тъмно; на цял екран показваха цитати от известни шпиони като „Измамата е състояние на ума, на ума на една държава“. През цялото предаване (тоест два часа и половина) се появяваше Винчигуера, който разкриваше всичко — дори че още преди края на войната съюзническите служби са накарали Боргезе и хората от неговата Десета МАС да подпишат договор, че в бъдеще ще сътрудничат при отблъскването на възможна съветска инвазия, и различни свидетели чистосърдечно твърдяха, че за операция като „Гладио“ можели да се рекрутират единствено бивши фашисти — а от друга страна се виждаше как в Германия американските служби са гарантирали безнаказаността дори на палач като Клаус Барби.