Беше запомнил от картата на бармана, че малко по-нататък имаше отклонение за Колиър Сити. Беше преценил, че по този път ще има безлюдни участъци, и планираше там да се отърве от Глори.
Тя изглеждаше прекалено погълната от пейзажа, от ятата диви птици, които се издигаха над гората, подплашени от шума на летящия автомобил, и от костенурките, които се приличаха по брега на канала, и не й беше до разговори, така че Хари беше доволен от нейната унесеност.
Когато стигнаха Роял Палм Хемък, чиито белостволи диворастящи палми извисяваха върхове над „зелевите“6 дървета, той намали скоростта. Някъде напред, отдалечен на няколко мили, се падаше кръстопътят с първокласното шосе № 27-А, където трябваше да отбие за Колиър Сити.
След десетина минути бавно каране видя разклона. Зави в отклонението, оставяйки в вдясно главния път, и навлезе в равнинен участък пустееща земя, покрита с ниски палми и пинии.
След като изминаха малко повече от миля, Глори неочаквано попита:
— На прав път ли сме? Не трябваше ли да останем на магистралата?
— Няма значение — грубо отвърна Хари. — Оттук е по-живописно, а на магистралата можем да се върнем и по-късно. Я виж какво наближаваме! Тук някъде трябва да има завод за преработка на миди.
От двете страни на пътя изведнъж се появиха огромни купчини блестящи мидени черупки. Обезцветени почти до бяло от слънцето, те образуваха масивен вал, който скриваше гледката. Миденото „укрепление“ се точи в продължение на около половин миля, след което изненадващо се откри плаж с ослепително бял пясък и обрасъл с палми, палми-джуджета, морска лавандула и кокосови дървета, които образуваха сенчеста ивица, дълга цяла миля.
Плажът беше усамотен и безлюден. Хари намали.
— Нали е много красиво? — каза той с одрезгавял глас. — Хайде да спрем и да поплуваме.
— Банският ми е чак на дъното на куфара — отвърна Глори.
— Защо се безпокоиш за някакъв си бански? Кой ще те гледа тук освен мене?
Той вкара колата в сянката на една палма-джудже и спря.
— Хайде! Ела да поплуваме!
Тя слезе от колата и тръгна към водата, оставяйки след себе си пътека от стъпки.
Известно време Хари я наблюдава с разтуптяно сърце. Изведнъж го споходи странното усещане, че те двамата са последните останали на земята хора. Широката извивка на плажа, гъстата гора зад гърба им, синьото небе, жарещото слънце и тишината го убедиха, че това е подходящото място. Едва ли щеше да се намери по-изолирано кътче.
Ръката му се пресегна назад и той пак сключи пръсти около дръжката на гаечния ключ. Отвори вратата на автомобила. Каза си, че това е моментът. Глори стоеше с гръб към него, загледана в морето. Бризът прилепваше роклята й плътно към тялото и позволяваше да се видят дългите й крака и заоблеността на бедрата.
Плажът се простираше на цели мили и беше напълно безлюден. Палещото слънце превръщаше морето в бронзово блестящо огледало.
Хари слезе от колата и почувства горещината на пясъка през тънките подметки на обувките. Дори да извикаше, нямаше кой да я чуе. Извади гаечния ключ от джоба и бавно тръгна към нея. Тя стоеше неподвижно, с гръб, закрила с длан очите си, докато се любуваше на морето: малките вълнички се носеха към брега, пробягваха по сухия пясък и след това се отдръпваха, оставяйки го тъмен и влажен.
Скрил гаечния ключ зад гърба си, той вървеше към нея. Сърцето му биеше до пръсване, а устата му беше пресъхнала. Вече никой не можеше да го спре. Трябваше да го направи! За него нямаше друг изход, освен да я накара да замлъкне завинаги.
Когато стигна на няколко ярда от нея, Глори се обърна и го погледна. Изражението на очите й го накара да се закове на място, сякаш се беше сблъскал със стена. Моментално разбра, че тя се досещаше какво възнамерява да извърши. Студеното презрение в погледа й го парализира. Беше в състояние само да стои неподвижен, зяпнал в нея с пребледняло и лъщящо под яркото слънце лице. В продължение на един безкраен миг те се съзерцаваха взаимно, сетне тя рече приглушено:
— Какво чакаш?
Хари мислено заставяше себе си да я удари, но беше неспособен да го направи. Ако беше изпищяла, побягнала или вдигнала ръце, щеше да замахне, но тази статична храброст го скова.
— Давай! — подкани го Глори. — Знам, че се канеше да го направиш. Хайде, свърши си работата! Не ми пука!
— Не биваше да ме заплашваш — каза той не с глас, а с дрезгав шепот. — Сама си го изпроси и сега ще си го получиш.
6
„Зелеви“ дървета — тропически дървета, чиито големи листни пъпки се ядат като зеле. — Б. пр.