Постоянно говореха. Сядаха заедно на обяд и се срещаха в междучасията. Когато времето бе хубаво, седяха навън преди и след като свършваха училище и разговаряха. Ейми бе казала на шофьора си Моля да я взима десет или петнайсет минути по-късно.
И ето така, след три седмици добре прекарано време, Ейми покани Клитъс на вечеря в дома си. Малко се колебаеше, знаейки, че родителите й са богати, но в същото време този стил на живот му бе любопитен, а и — да си признаем, до такава степен бе очарован, че, ако го помолеха мило, би скочил и от някоя скала. Даже употреби малко електронни пари, за да си купи хубав костюм, симптом, който накара майка му несигурно да потърси с ръка валиума си.
В началото вечерята протичаше неловко. Клитъс бе объркан от арсенала сребърни прибори и всичките видове храна, която нито приличаше, нито имаше вкус на такава. Но вече знаеше, че това ще бъде тест, а той винаги се бе справял добре с тестовете, даже когато се налагаше да научава правилата им в движение.
Ейми му беше казвала, че баща и е самоиздигнал се милионер; богатството му бе дошло от редица патенти за електроника. Клитъс съвсем зокономерно прекара една събота в университетската библиотека, първо в търсене на патентите, а след това и в четене на избрани текстове, така че бе готов поне за бащата. Стратегията проработи. По време на супата четиримата разговаряха за компютри. Над коктейла от калмари Клитъс и мистър Линдербаум бяха задълбали в специфичните операционни системи и дяловите им структури. С говеждото Клитъс и „Наричай-ме-Линди“ обсъждаха квантовата електродинамика; със салатата се изгубиха някъде в електронния облак, а по времето, когато сервираха ядките, две откачалки от едната страна на масата разнищваха Булевата алгебра, докато Ейми и майка й разменяха въздишки с разбиране и си тананикаха откъси от мелодиите на Гилбърт и Съливан3.
По времето, когато се оттеглиха за кафе в музикалната стая, Линди харесваше Клитъс, като чувствата бяха взаимни, но Клитъс не знаеше колко харесва Ейми, колко истински я харесва, докато тя не взе цигулката.
Не беше „Страдивариус“ — бяха й обещали такава за завършването й в Джулиърд, но струваше повече от ламборджинито в гаража и тя не само я заслужаваше, но й беше равна. Тя я взе и я настрои тихо, додето майка й се настани над електронната клавиатура до голямото пиано, превключи на „арфа“ и започна простичко арпеджо, в което някой музикално грамотен бил разпознал въведението към „Размишление“ от „Таис“ на Масне.
За целия си кратък живот Клитъс бе развил особена глухота към операта, така че не му бе известна историята за промяна и трансцендентна любов, стоящи зад това интермецо, но знаеше, че приятелката му е изгубила зрението си на петгодишна възраст, а на следващата година — годината, през която се бе родил той! — са й дали нейната първата цигулка. В продължение на тринайсет години тя я беше използвала, за да изрази онова, което не можеше да изрази с гласа си, може би за да види онова, което не можеше да види с очите си, и на фона на измамно простичката романтична матрица, която Масне бе построил, за да представи красивата, славно преродена като невястата на Христос куртизанка Таис, Ейми прощаваше на своята лишена от Бог вселена задето й бяха отнели зрението и я славеше заради даденото й в замяна, и го казваше на език, който бе разбираем дори и за Клитъс. Той не плака много, никога дотогава не го беше правил, но докато отзвучаваше последната висока, трептяща нота, той хлипаше в ръцете си, знаейки, че ако тя го искаше, можеше да го има завинаги, а най-странното — имайки предвид възрастта му и онова, което се случи, бе, че се оказа прав.
Щеше да се научи да свири на цигулка преди първия си докторат и по време на белязаният им от изключителна дружба съвместен живот двамата щяха да свирят заедно в продължение на десетки хиляди часове, но всичко това щеше да дойде след голямата идея. Голямата идея — „Защо всички слепци не са гении?“ — се зароди през същата тази вечер, но започна да се развива чак след седмица.
Както всеки на тринайсет години и Клитъс бе очарован от човешкото тяло, своето собствено и това на другите, но любопитството му бе по-систематично от любопитството на останалите и — атипично, органът, който го интересуваше най-много, бе мозъкът.
3
Гилбърт, Сър Уилям Шуенк (1836–1911), английски драматург и поет и Съливан, Сър Артър Сиймур (1842–1900), английски композитор, стават широко известни със своето сътрудничество (1871–1896) около създаването на множество популярни оперети. (бел.прев.)