Мозъкът не прилича много на компютъра, въпреки че не върши зле работата си, като имаме предвид, че е бил построен от неумел създател и програмиран по-скоро по чиста случайност. Това, което все пак компютрите вършат много по-добре от мозъците, беше и тема на разговора, който бяха провели Клитъс и Линди над сепиите си в доматен сос: системата от дялове.
Можем да си представим компютъра като една голяма ливада, покрита с паша, вместо като тъмна кутия, пълна със скъпи за подмяна, изписани с цифрички джунджурии, и че това пасбище се ръководи от мъдър, стар магьосник-овчар, когото няма да наричаме макропрограма. Овчарят е застанал на един хълм и наблюдава пасбището, което е пълно с овце, кози и крави. Разбира се, те не са просто хомогенна маса, доколкото кравите биха настъпвали агнетата и яретата, а козите биха изнервяли всички, скачайки и мушкайки с рогата си, така че там има дялове между бодлива тел, която ги пази разделени и щастливи.
Все пак, това е една доста шантава ливада, с нейните крави и кози, и овце, тичащи нагоре-надолу по едно и също време, изминаващи по 3х10^8 метра в секунда, и ако дяловете бяха еднакво големи, би настанала катастрофа, защото понякога въобще няма да има овце, а много нещастни, натъпкани една до друга крави. Ала овчарят, бивайки мъдрец, предварително знае колко място да определи за всяко отделно същество и, бивайки магьосник, може бързо да премести бодливата тел, без да нарани себе си или животните. Така всеки дял се разтяга според необходимото, маркирайки удобно по размери пространство. Вашият компютър прави същото, но в зависимост от неговата компютърна религия, вместо бодлива тел вие виждате малки правоъгълни прозорци или файлови папки.
В известен смисъл и мозъкът има своите дялове. Клитъс знаеше, че определени физически области от мозъка се асоциират с определени умствени способности, но въпросът не беше в простото „музикални наклонности ей там; деление на големи числа в онзи край“. Мозъкът е много по-кашест. Например, има добре дефинирани дялове, асоциирани с езиковите функции, области, носещи имената на френски и германски изследователи на мозъка. В случай, че някоя от тези области бъде унищожена — от удар или куршум, или запратен тиган, човек може да изгуби способността си да чете, говори или да пише разбираемо, като това е свързано с изгубената област.
Горното е интересно, но което е по-интересното — понякога с времето изгубената способност се завръща. Добре, казвате вие, значи мозъкът пораства отново — но не е така! Раждате се с всички мозъчни клетки, които някога ще имате. (Питайте всяко хлапе.) Очевидно онова, което се случва, е, че някаква друга част от мозъка си стои наоколо като един вид подкрепление и след определен период връзките там се пресвързват и закачат именно към него. Човекът отново може да каже името си, а после името на жена си, после „тиган“ и преди да се усетите вече се оплаква от болничната храна и се обажда на бракоразводен адвокат.
В светлината на това свидетелство, би ни се сторило, че мозъкът, както и ливадата-компютър, има своя овчар, който мести насам-натам дяловете му, но — уви, не. В повечето случаи, когато някоя част от мозъка престане да функционира, това е краят. Наблизо може да има акри и акри плодородна угар, но и никой, упълномощен да я използва — поне не последователно. Фактът, че понякога нещата сработват, накара Клитъс да се запита „Защо всички слепци не са гении?“.
Разбира се, винаги е имало велики слепи мислители, писатели, и композитори (а през двайсти век и някои художници, за които зрението е било без значение) и много от тях, като Ейми с нейната цигулка, са чувствали, че талантът им е дарен като компенсация. Клитъс се бе запитал дали за мозъка в това няма някаква буквална истина на микроанатомично равнище. Не се случваше винаги, иначе всички слепците щяха да бъдат гении. Може би се случваше от време на време, посредством механизмът, който помагаше на хората да се възстановяват от удар. Може би това би могло да бъде постигнато.
На Клитъс бяха предложени стипендии едновременно в Харвард и MIT4, но той се насочи към Колумбийския, за да бъде близо до Ейми, докато тя учеше в Джулиърд. В Колумбийския неохотно му предложиха тройна програма по физиология, електроинженерство и когнитивни изследвания и той изненада всички, които го познаваха, справяйки се само относително добре. Причината се криеше в отношението му към обучението, в най-добрия случай като към развлечение, а в най-лошия — като към необходимо зло. В изследванията си той напредваше в области, които го интересуваха.
Ако бе обърнал повече внимание на обикновените класове, като тези по история, философия, нещата можеха да се развият и по друг начин. Ако бе обърнал внимание на литературата, може би щеше да прочете историята за Пандора.
4
Масачузетски технологичен институт — едно от най-големите и престижни учебни заведения в Съединените щати (бел.прев.)