Харлан Коубън
Няма втори шанс
ГЛАВА 1
Когато първият куршум прониза гърдите ми, помислих за дъщеря си.
Или поне така ми се ще да вярвам. Много бързо загубих съзнание. Ако трябва да съм точен, нямам спомен да съм бил застрелян. Знам само, че загубих много кръв. Знам, че вторият куршум опърли темето ми, въпреки че сигурно вече съм потънал в мрак. Знам, че сърцето ми спря да бие. И все пак ми харесва да си въобразявам, че докато съм лежал, умирайки, съм мислил за Тара.
За ваше сведение — не видях нито ярка светлина, нито тунел. А и да съм ги видял, не помня.
Дъщеря ми Тара е само на шест месеца. Тя лежеше в креватчето си. Питам се дали стрелбата я беше изплашила. Сигурно. Навярно се е разплакала. Питам се дали познатият, макар и режещ звук на плача й, е успял да пробие мъглата ми, ако на някакво ниво все пак съм го чул. Но отново повтарям, че нямам спомен.
Онова, което обаче помня, е раждането на Тара. Помня как майка й Моника събра сили за последния родилен напън. Помня как главицата й се показа. Бях първият, който видя дъщеря ми. Всички знаем за странните пътища, които поема животът. Знаем как една врата се отваря, а друга се затваря, житейските цикли, смяната на сезоните. Но моментът, в който се ражда детето ти, надхвърля сюрреализма. Преминал си като през портал в „Стар трек“ — стопроцентов трансформатор на действителността. Ставаш различен — от прост химически елемент, влязъл в досег с изумителен катализатор, се превръщаш в далеч по-сложен. Твоят свят се свършва; свива се до размерите на — поне в моя случай — три кила и двеста грама парче живо месо.
Бащинството ме обърква. Да, вече го зная, нищо че съм аматьор с едва шестмесечен стаж. Най-добрият ми приятел Лени има четири хлапета. Момиче и три момчета. Най-голямата, Мариан, е на десет години, а най-малкият току-що навърши една годинка. Щастливата, но и угрижена физиономия на Лени, неизменните петна от засъхнала детска храна, оцвъкали пода на джипа му, ме подсещат, че все още нищо не знам. Съгласен съм. Но когато сериозно се изплаша и изгубя из дебрите на отглеждането на едно бебе, са достатъчни само един мой поглед към беззащитното телце в креватчето, както и погледът, с който тя ми отвръща, за да се запитам какво не бих сторил, за да я защитя. Ще жертвам живота си, без да се замисля. И стигне ли се дотам, ще жертвам и чужд живот.
Тъй че обичам да си мисля, че когато двата куршума пронизаха тялото ми, когато се срутих върху линолеума на кухненския под, стиснал в ръка недояденото блокче „гранола“1, докато лежах неподвижен в разливащата се под мен локва кръв и дори когато сърцето ми спря да бие, все още се опитвах да направя нещо, за да предпазя дъщеря си.
Дойдох в съзнание в тъмнина.
Отначало нямах представа къде съм, но после дочух пиюкане, идващо отдясно. Познат звук. Не шавах. Просто се вслушвах в пиюканията. Имах чувството, че мозъкът ми плува в марината. Първият ми импулс беше примитивен — жажда. Изгарях за вода. Не съм знаел, че гърлото може да пресъхва до такава степен. Опитах се да извикам, но сухият ми като курабия език бе залепнал за небцето.
В стаята се вмъкна някаква фигура. Щом се опитах да седна, през шията ми премина режеща болка като от нож. Главата ми клюмна назад. Пак ме обгърна мрак.
Когато се събудих, отново беше ден. Остри слънчеви лъчи пронизваха венецианските щори. Замигах през тях. Част от мен жадуваше да си повдигна ръката и да закрия лъчите, но изтощението не позволи на мозъка да отправи командата. Гърлото ми продължаваше да е опърлено от непоносима сухота.
Долових раздвижване и изведнъж съзрях надвесена над мен жена. Установих, че е медицинска сестра. Ъгълът, от който я гледах, толкова необичаен за мен, ме извади от равновесие. Нищо не си беше на мястото. Аз трябваше да съм този, който наблюдава отгоре, а не обратното. Бяла касинка — един от онези нескопосани триъгълници — бе кацнала като птиче гнездо върху главата на сестрата. Прекарал съм значителна част от живота си из различни болници и съм убеден, че подобни касинки може да има само по телевизионните сериали. Сестрата беше чернокожа, с масивно телосложение.
— Доктор Сейдман?
Гласът й беше като топъл кленов сироп. Успях да кимна едва-едва.
Сестрата сигурно четеше мислите, защото вече държеше в ръката си чаша с вода. Пъхна сламката между устните ми и аз засмуках жадно.
— По-полека — обади се тя загрижено.
Канех се да я питам къде съм, но това ми се стори очевидно. Отворих уста да узная какво се бе случило, но тя пак ме водеше с една крачка.
— Ще повикам лекаря — изрече, запътвайки се към вратата. — А вие просто почивайте.