Въпреки всичко продължи с експеримента. Не беше късно, нямаше още единайсет, пък и какво друго да прави? Третата карта, която се получи, имаше доста прилики с другите две.
Вече нямаше никакво съмнение какво излиза. Ако пренебрегнеше заврънкулките вътре в парка, бе съвсем ясно, че се получава буквата „Е“. Ако приемем, че първата рисунка е представлявала буквата „О“, тогава съвсем естествено бе да оприличим разперените птичи крила от втората рисунка на буквата „W“. Разбира се, буквите O-W-E образуваха една дума, но Куин не искаше да избързва със заключенията. Беше започнал дневника си чак на петия ден от разходките на Стилман и първите четири букви му се губеха. Изведнъж съжали, че не бе започнал по-рано, още повече че сега мистерията на тези първи четири дни щеше да остане докрай неразгадана. Реши да компенсира загубата, като се втурне напред. Може би като стигне до края, интуитивно ще налучка началото.
Контурите на рисунката от следващия ден образуваха буквата „R“. Подобно на предишните, и тази карта бе претрупана с криволици и украшения вътре в парка. Мъчейки се да бъде обективен, докато чертае, Куин се опита да не мисли за букви и азбуки. Сам признаваше, че още нищо не е сигурно. Всичко това можеше съвсем лесно да се окаже пълна безсмислица. Все едно да гледаш на какво приличат облаците, както бе правил като малко момче. И все пак съвпадението с буквите бе поразяващо. Ако само една от рисунките, или, да речем, две, бяха приличали на букви, той щеше да махне с ръка и да каже, че е случайно, но четири поредни — това бе вече твърде много.
Рисунката от следващия ден приличаше на килнато на една страна „О“, на геврек, който е отхапан от едната страна, а от другата му стърчат три-четири драскулки. След това идваше едно добре оформено „F“ с обичайните завъртулки в стил рококо от едната страна. Следваше „В“, което наподобяваше два кашона, небрежно стоварени един върху друг, със смачкани ъгли. После едно разлюляно „А“, което приличаше на бояджийска стълба. И накрая още едно „В“, едва запазило равновесие, подпряно на една-единствена точка, което изглеждаше като обърната наопаки пирамида.
Тогава Куин изписа буквите една след друга: OWEROFBAB. След като си игра с тях четвърт час, като ги преместваше, разместваше и пренареждаше, той отново се върна на първоначалната им подредба, но този път ги раздалечи:
OWER OF BAB. Разкритието бе толкова неочаквано, че за малко не припадна. Като си даде сметка, че е изпуснал първите четири дни и че Стилман все още не е приключил с разходките си, отговорът беше от ясен по-ясен: THE TOWER OF BABEL.5
Куин веднага се сети за последните страници на „А. Гордън Пим“6 и откриването на странните йероглифи по вътрешната стена на пропастта — буквите, изписани в самата земя, като че ли се опитват да кажат нещо, което повече никой не може да разбере. Но като се замисли още малко, сравнението му се стори неудачно. Защото всъщност Стилман не бе оставил своето послание никъде. Наистина, той бе създал буквите чрез хода на собствените си стъпки, но те не бяха изписани никъде. Това по-скоро бе като да изрисуваш картина във въздуха с пръста си. Образът изчезва още докато го рисуваш. Няма резултат, няма следа от това, което си направил.
И все пак рисунките съществуваха — не по улиците, където бяха създадени, а в червената тетрадка на Куин. Почуди се дали Стилман не бе стоял всяка вечер в стаята да чертае маршрута си за следващия ден, или пък е импровизирал на място. Никога нямаше да разбере. Почуди се още каква цел може да преследва Стилман. Дали просто си пишеше бележки, предназначени за самия него, или изпращаше послания до други? Най-малкото, каза си Куин, това означава, че Стилман не е забравил Хенри Дарк.