— Чудесно. — Тя се усмихна на Лоз.
— Тъкмо му казвах, че е изгубил поне четиридесет килограма от последния път, когато го видях — продължи Лоз. — Не мога да повярвам, че все още е жив. — В погледа му несъмнено имаше любов, но също и безпокойство.
— Обясни ли му, че трябва да му зададем някои въпроси? — попита тя.
— Прекалено рано е. Не смятам, че има сила за това.
Тя клекна така, че очите й да са на едно ниво с тези на Хан.
— Знаем, че си изтърпял ужасни мъки — меко каза тя, — но се чудех дали няма да се съгласиш да си поговорим мъничко?
Той погледна Лоз.
— Нямам нищо против — отговори Хан. Перфектният английски, който бе чула в Албания отново я изненада. — Ще се опитам да ви помогна.
Тя остави бележника и диктофона и докосна ръката му.
— Наистина съжалявам за това, Карим. Щом се почувстваш твърде уморен, кажи.
— Няма проблем — отвърна той. — Но има някой неща, които… в момента са ми в мъгла.
— Дадох му много силни болкоуспокояващи — вметна Лоз.
— Може ли да те попитам за Поета?
— Аз вече ви разказах за него — отново се намеси Лоз.
— Знам, но ни трябва повече информация за него. — Тя се обърна към Хан. — Поета. Кой е той?
— Поета беше един мъж в Босна. Просто така му викахме.
— Как беше истинското му име?
Хан безпомощно поклати глава.
— Знаеш, че човек, който е наричал себе си Поета, е посетил доктор Лоз в Ню Йорк и му е искал пари, нали? Той е споменал твоето име и след като доктор Лоз му е дал парите, е получил от него твоя снимка. Господин Харланд я носи. — Харланд бръкна в джоба на ризата си и й подаде снимката. — Това ти ли си?
— Да, аз съм…, но мислех, че… — Той несигурно погледна към Лоз.
— Какво?
— Не знам… объркан съм.
Тя чакаше.
— Кой направи снимката?
— Един човек в Афганистан. Не знам как се казва.
— Ти ли му даде снимката? Как фотографията е попаднала в ръцете на човека, който се нарича Поета?
Той поклати глава.
— Не си спомням… Съжалявам.
— Няма проблем. Ще се върнем на този въпрос, когато можеш да си събереш мислите. — Тя замълча и погледна към диктофона на пода. — Знаеш защо ти задаваме тези въпроси, нали? Смятаме, че някой от мъжете, които познаваш от Босна, сега е лидер на терористична организация.
Той бавно премигна и кимна едва.
— В тази връзка има ли други хора, които да си спомняш от Босна или от Афганистан и които да са изразявали убеждения, близки до тези на Ал Кайда или други терористични групировки?
— В Афганистан имаше много такива, но аз се държах настрана от тях. Нападенията над Запада не ме интересуваха.
Лоз се съгласи с кимване.
— Сигурно е било трудно да не се поддадеш на влиянието на общия дух. Ти си мюсюлманин, а повечето идващи от Афганистан са върли противници на западните възгледи и начин на живот.
— Аз вярвам в учението на Пророка. Отправях молитви към него, докато бях в затвора… Молех се на Аллах… през последните дни се молех… и бях спасен…, ала понякога ме измъчваха и съмнения. В Афганистан имаше прекалено много жестокост. Много насилие. Но никога не съм мразил Запада. — Изговори всичко това много бавно, едва-едва. Внезапно очите му се затвориха и бръчки набраздиха челото му. По бузите му се затъркаляха сълзи.
Лоз положи ръка на рамото му. Ала нещо в жеста му наведе Херик на мисълта, че той е доволен от ситуацията.
— Ще ми опишеш ли Поета? — попита тя, когато Хан се възстанови.
— Беше висок около метър и седемдесет… с дребен кокал… Имаше тъмна оредяваща на темето коса. Бузите му бяха хлътнали, заради което изглеждаше по-възрастен, но това бе, защото храната в Сараево не достигаше. Издържаше с дни без да хапне нищо. По-късно не можах да го позная…
— По-късно? Това е било в Афганистан — бързо каза Херик. — Поета те е помолил да се присъединиш към него в Афганистан през деветдесет и седма. И ти си го видял там. Така ли е?
Хан кимна.
— Но той си тръгна.
— Да. Знаем, че е бил в Ню Йорк, където е получил пари от приятеля ти. А това би било възможно единствено, ако ти си му дал адреса на доктор Лоз и твоя снимка, която да използва като bona fides[13].
Той кимна.
— Знаеше ли, че той ще използва снимката ти по този начин?
— Не си спомням.
— Трябва да си спомняш. Това е същото като пощенските картички, които си изпращал напоследък — доказателство, че още си жив.
Хан сбърчи чело. Погледът му бързо се измести от нея към Лоз.
— Всичко е наред, Карим — кимна му Лоз.