Обхватът на извършваните дейности беше зашеметяващ. Хакерите, базирани в Крипто сити във Форт Мийд, проникваха през компютърните защити на всяка публична агенция, която имаше отношение към разследванията, дори на няколко пъти в компютърните архиви на европейски разузнавателни служби. Огромни информационни масиви бяха изтеглени и препратени в суров вид към Лондон, където програмистите ги систематизираха в опит да усвоят целия информационен поток и да създадат система, позволяваща анализа му. Към това се добавяше и работата на Специалната колекторска служба в Бествил, Мериленд, която се управляваше съвместно от ЦРУ и НСА. Позната просто като „Колекторска“, тя бе изпратила значителна част от персонала си в Европа с цел подслушване на заподозрените и техните сътрудници. Друга подобна група на подчинение на МИ-6 и ПАК монтираше подслушвателни антени, замаскирани като телевизионни предаватели и сателитни чинии и прикрепяше подслушвателни устройства към телефонните линии на заподозрените. Налагаше им се обаче да бъдат благоразумни, тъй като двама от заподозрените и някои от помагачите бяха забелязани да прилагат техники срещу проследяване при придвижването си по улиците. Това означаваше, че те са нащрек за вероятността от електронно подслушване и е възможно да имат достъп до необходимото за засичането му оборудване. Електронното проследяване добавяше грамада от второстепенна информация към потока от разузнавателни данни, които бункерът ежедневно се опитваше да смила.
Шефовете на английските и на американските служби даваха признаци, че са извънредно доволни от събраната и пресята подробна информация, благодарение на която са много по-напреднали отпреди в своето разбиране за терористичните методи и планиране и, което бе най-важно, без да бъде допуснат пробив в сигурността.
— Когато му дойде времето — заяви Спелинг в окуражаваща реч по време на втория за деня брифинг пред Айзис, — тези мрежи от спящи клетки на довереници на терористите ще засветят като контролно табло в наземна летищна кула. Ще знаем маршрутите, графиците, намеренията на тези хора, преди те да се познават помежду си. Това е много голяма стъпка напред във войната с тероризма. — До него стояха Барбара Маркам, директор на МИ-5, и Уолтър Виго.
Всички американци се бяха влюбили във Виго. Казваха, че знаел какво значи да бъдеш на топа на устата. Херик забеляза, че той често се навърта около бюрата на отдела за разследване и си бъбри с Лайн. В петък вечерта Виго бе направил забележително предложение. Заподозреният в Рим бе изчезнал от два дни, след като се бе отървал от наблюдението в северната част на града.
— Погледнете мюсюлманските студентски групи в Перуджа — бе предложил той. — В града има чуждестранен университет и нашето приятелче може да е във връзка с радикалните групи в Италианския университет.
Съветът се оказа попадение в десятката и двама арабскоговорещи американци бяха изпратени в град Умбрия да се запишат на курсове за изучаване на италиански. След този случай Виго настоя да ги посещава поне веднъж дневно. Всеки път придърпваше стол, сядаше и скръстваше ръце върху костюма си „Андерсън и Шепард“, за да изслуша внимателно подробните въпроси за възгледите на Уахабитите[2] или за трансфера на злато през страните от Залива. Имаше маниерите на загрижен професор, който изслушва студентите си. Вибрациите на изтънчена заплаха, които Айзис бе доловила по време на среднощната среща при Спелинг, сега бяха заменени от приветлива добронамереност.
Опасенията й за Виго и операцията се стапяха също така бързо главно заради напрежението в работата. Лайн беше взискателен и държеше всяка хипотеза да бъде щателно разследвана. Непрекъснато им набиваше в главите да работят върху двата главни въпроса: какво планират единадесетте и какъв ще бъде следващият им ход?