— И сега какво? Държат го десет дни. Едва ли могат да измъкнат още много от него.
— Грешиш. Има още сума ти неща, за които може да ни разкаже. Идентифицирали са го хора от лагера Х-Рей[4], а и други. За останалото не сме сигурни. Може да е служил в Чечня.
— Но нали е установено, че е пакистанец?
— Кой знае, Айзис. Съдейки по външния му вид, може да е пакистанец, може и да е палестинец.
— Какво ще стане с него?
— Знае ли някой.
Херик погледна първите няколко страници. Гибънс отпи от уискито и завъртя глътката в устата си с гримаса на болезнено удоволствие.
— Е, благодаря ти, че донесе първата част толкова бързо. Предполагам мога да задържа това?
— Естествено, но не го оставяй да се подхвърля наоколо.
— Още много ли има?
— Доста — каза той, като въртеше чашата в ръце. — Но в голямата си част е същото като това тук. Не желаят да прибързват с нещата, които очакват да чуят от него. Това не е операция на Военното разузнаване, говорим за Фирмата[5]. Ние изпипваме нещата. Пентагонът ряпа да яде.
Тя отиде до вратата и я отвори подканящо. Гибънс се изправи с въздишка.
— Ако имаш нужда от нещо или се почувстваш самотна, докато си тук, ето номера на мобилния ми телефон.
— Още веднъж благодаря — отвърна тя.
— Ей, всички сме на една и съща страна на барикадата — Гибънс отново й отдаде чест с насмешка и си тръгна.
— Именно. — Херик затвори вратата подире му, върна се на балкона и се настани в стола. За пръв път през целия ден въздухът беше свеж и прохладен. Тя се загледа над градината към светлините, осветяващи Конгресния дворец и забеляза въртежа на рояк прилепи, които се хранеха с нощните пеперуди под уличните лампи. След това се върна към протоколите от разпитите.
Херик стана рано сутринта и излезе от хотела през един страничен вход, тъй като знаеше, че Башкин вече я очаква. Прекоси главния булевард на града и мина напряко през двора на сградата на старото политбюро, покрай къщата на Енвер Ходжа, построена в чудноват разгънат стил и заобиколена от паркове, сега частично завзети от ресторант „МакДоналдс“. Малко по-късно се озова в дипломатическия квартал — рай от полицейски патрули, подстригани плетове и почти никакво движение.
На входа на посолството Херик се промуши между няколко местни хора, показа паспорта си и бе заведена в комуникационна стая в мазето, задръстена с оборудване и два големи компютъра. Посланикът пиеше кафето си и си бъбреше с един от подчинените си.
— А, мис Херик, добре дошли, добре дошли! Настанявайте се. Линията е подготвена. — Остави я насаме с брой на „Спектейтър“.
Телефонът иззвъня. Текман беше самата рафинираност. Той й обясни, че иска от нея да осъществи контакт в „Байрон“ с бивш офицер на име Харланд, който придружава по негова молба Сами Лоз, остеопат — „доста необичайна фигура за висшето общество на Ню Йорк“. Сподели, че според него Лоз е интересен. Херик бе чувала за Харланд и знаеше, че той има нещо общо с детронирането на Уолтър Виго, но се сдържа да не го спомене. Вместо това попита дали Текман смята, че Карим Хан е от важно значение или е просто извинение, за да я разкарат от Бункера.
— И двете, макар те да не подозират за важността му. Мисля, че интересът на доктора трябва да ни подскаже нещо. Харланд твърди, че Лоз е длъжник на Карим Хан, задето е спасил живота му в Босна, и се чувства задължен да направи опит да го спаси. Вероятно това е така, но може да има и още нещо и ти и Харланд ще трябва да го измъкнете от него, дори да се наложи да го заблудите относно възможността Хан да бъде освободен. Трябва да те предупредя, че американците вече са нащрек за важността на Лоз, но също като нас не знаят защо е важен. Освен това не е много вероятно да е имало кой знае каква комуникация между ФБР, които наблюдаваха Лоз в Ню Йорк, и секцията на ЦРУ в Албания. Няма го в никой от горещите списъци, а сама знаеш, че взаимоотношенията между службите във Вашингтон никога не са били толкова лоши.
— Какво да кажа на американците? Доста шикалкавят по въпроса за моя достъп.