Херик забеляза, че перспективата за приключението в Египет моментално свали десет години от възрастта на баща й. Очите му сияеха въодушевено и сякаш се движеше не толкова сковано. Освен основните елементи от плана той бе изучил ръчните радиоприемници, шифроващите телефони, както и топографията на района на Кайро, където се предполагаше, че държат Хан. По пътя към „Хийтроу“ той обясни на Херик и Кристин Селви, че е прекарал две седмици в Кайро преди заминаването му за Палестина през 1946 в проучване на района около пазара Хан Ал Хал или. Подразбрал, че съвсем малко се е променило оттогава.
Имаха запазени стаи, но не в някой от модерните хотели по брега на Нил, а в хотел „Девон“, някога изпълнявал функциите на своеобразна столова на британската армия. Мънро беше отсядал тук, когато по-луксозният „Шепърдс“ беше пълен. Той бе изумен да види същата телефонна централа, модел 1903 година зад рецепцията и древния асансьор, който превозваше гостите в стоманения си кафез, като спираше на около половин метър преди всеки етаж. Остана още по-удивен от обгорялото платно — някога изобразяващо ловна сцена, което още висеше в трапезарията като напомняне за антибританските метежи, съвпаднали с държавния преврат на Насър през 1952.
— Естествено, че бяха прави да ни изритат — промърмори той. — Нямахме работа тук.
— А сега? — попита Херик.
— Това е друго нещо, както добре знаеш, Айзис. — Той поклати глава с любящо огорчение. — Както и да е, нямаме време за това. Имаме rendezvous[12].
Оставиха Селви в хотела и взеха такси до кафене „Сънсет“, което все още беше почти пълно, въпреки че бе доста след полунощ. Не знаеха кого от членовете на екипа да очакват, знаеха само, че някой ще се появи с подробности за следващия ден.
— Трябва да признаеш, че това е дяволски шантаво, татко — обади се Херик, след като си поръчаха чай и наргиле.
— Предполагам — отвърна той. — Бях по-малко ентусиазиран дори и от теб, но смятам, че Шефа има нужда от помощта ни. А и трябва да признаеш, че съм отлично прикритие.
— Но ти си част от операцията, не само прикритие. Това ме притеснява. А какво ще кажеш за Шефа? Дори и да успеем да приберем пратката, рано или късно това неминуемо ще се разчуе.
— Така е. Но Шефа не преследва собствените си интереси. Той само се опитва да предпази Службата от Виго и Спелинг.
— Той я погледна с ненадейна трескава загриженост. — Шефа ми каза какво ти се е случило. Каза, че е почти сигурно, че Виго е пуснал онези двамата шибани албанци след теб. Браво на теб за начина, по който си се справила с тях. Впечатлен съм! И страшно облекчен!
— Точно това имам предвид. Ти не би трябвало да знаеш тези неща. Как изобщо се очаква от мен да си върша работата, ако те информират за всяка незначителна опасност. Така или иначе, не аз бях целта им. Претърсваха жилището ми и по случайност се появих.
— Какво търсеха?
— Не знам — отвърна тя. Опазването от всички на тайната за пакета от Бейрут за нея вече се бе превърнало в категорична норма.
Той се усмихна скептично.
— Но Виго е знаел, че е било там.
— Да, което означава, че е подслушвал един телефонен разговор, който водих с приятел няколко часа преди това. Макар че един Господ знае защо му е било да си прави труда.
— Хайде стига, Айзис. Нима не разбираш?
— Не.
— Той завижда на таланта ти. Ти си роден талант. Мисълта, че някой може да притежава блясъка, който той някога демонстрираше, със сигурност го кара да скърца със зъби. Освен това ти критикуваш неговата операция. Няма начин да не е излязъл от кожата си.
Тя сви рамене и мъничко се приближи.
— Според теб какви са шансовете ни тук?
— Петдесет на петдесет. Разчитаме на бърза и точна информация и не я ли получим, сме в канала.
— В канала! Този израз пък откъде се взе? — Тя забеляза как очите му обхождат клиентите на кафенето и дискретно отбелязват кой проявява интерес към тях. — Е, предполагам, че е по-добре от това да разглеждаш охлювени черупки през лупа.
— Изобщо не може да се сравнява с черупките, но промяната определено е освежаваща.
След още половин час чакане в размяна на сладки приказки един млад мъж, който до момента се бе моткал безцелно около някаква сергия за списания на двадесет метра от тях, се приближи и се настани на масата им и си поръча наргиле и кафе. Беше блед, изглеждаше болнав и имаше леко раздалечени очи. Херик забеляза, че движенията на мъжа бяха мъчителни, сякаш бе наранил гърба или таза си и го попита какъв е проблемът.
— Голям камион скача на малка кола. Всички умрели, само господин Фойзи не.