И една весталска лампа.
Умисли се върху неща неслучили се: какво щеше да направи Цезар с живота си, ако бе повярвал на гадателя; кое е онова, което би могло да се случи; възможностите на възможното като възможни; нещата незнайни; какво име е носил Ахил, когато живял сред жени661.
Край мен — заковчежени мисли, мумии в сандъци заковани, балсамирани със саламура от думи. Тот, богът на библиотеките, птицебогът, коронясан с двурогата луна. Чух гласа на онзи висш египетски жрец. Зали изрисувани, с кахлени книги препълнени.
Притихнали са. А преди разбуждали умовете човешки. Притихнали: ала смъдежът на смъртта ги ръчка да ми разказват на ухо приказки сълзливи, да ми натрапват волята си.
— Няма съмнение — изразсъждава на глас Джон Еглинтън, — от всички велики мъже той е най-загадъчният. Нищо не знаем за него, освен че е живял и страдал. Дори и това не знаем. Други се наемат да отговорят на въпросите ни. А над всичко останало е легнала сянка.
— Но Хамлет е толкова лична драма, нали662? — обади се господин Бест. — Искам да кажа, нещо като документ за самоличност, нали така, документ за собствения му личен живот. Мен хич не ме е еня, нали така, кой кого убил или кой виновен, кой невинен…
Положи с нищо невиновната му книга в края на бюрото и се усмихна предизвикателно. Личните документи в оригинал. Ta an bad ar an tir. Taim imo shagart663. Кажи го на английски, Литъл Джон664.
И рече Литъл Джон Еглинтън:
— От това, което Малахия Мълиган ни каза, бях готов да изслушам някакъв парадокс, но нека отсега те предупредя, че ако искаш да разклатиш вярата ми в това, че Шекспир е Хамлет, трябва да знаеш, че те чака тежка задача.
Тогаз простете.
Стивън издържа упора на друговерските му очи, които святкаха строго изпод смръщеното чело. Същински василиск. E quando vede l’uomo l’attosca665. О, господин Брунето666, благодаря ви за думата.
— Както ние, или пък нашата майка Дана, плетем и разплитаме телата си — започна Стивън, — ден след ден и техните молекули сноват като совалка напред-назад, така и творецът плете и разплита собствения си образ. И както бенката отдясно на гърдите ми си стои там, където е била при раждането, макар че цялото ми тяло е било доплитано и донаждано с още и още нов материал, така през призрака на неспокойния баща прозира образа на неживия син. Защото във върховния миг на лумналото въображение, когато умът, както казва Шели, е като разпален въглен, онова, което съм бил, е онова, което съм и онова, което при възможност бих могъл да бъда. Така в бъдещето, побратим на миналото, може един ден да се видя как седя тук сега, но то ще бъде отражение според онова, което ще бъда тогава.
Дръмънд от Хоторндън667 помага да се преодолее това препятствие.
— Да — обади се господин Бест с младежки глас, — имам чувството, че Хамлет е бил съвсем млад668. Огорчението може да идва и от бащата, но онези откъси с Офелия със сигурност идват от сина.
Сбърка адреса, любезни669. Той е в моя баща. Аз съм в неговия син.
— Ето бенката, тя последна ще си иде — каза Стивън и се изсмя.
Джон Еглинтън изгримасничи недоволно.
— Ако това е рожден белег на гениалността — рече той, — тогава гениалността ще се превърне в залежала стока. В по-късните Шекспирови пиеси, от които Ренан670 толкова се възхищава, диша друг дух.
— Духът на помирението — издиша го библиотекарят квакер.
— Не може да има помирение — настъпи го Стивън, — ако преди това не е имало размирение.
Това вече го казах.
— Ако искаш да знаеш кои събития са хвърлили сянка над пъкленото време в Крал Лир, Отело, Хамлет, Троил и Кресида, помъчи се да разбереш кога тази сянка се вдига. Какво разнежва сърцето на мъжа, претърпял корабокрушение в бушуващ ураган, изпитван от съдбата като Одисей, като Перикъл, цар на Тир?
Главата му, закапена с червена островърха шапка, блъскана от вълните, ослепена от солените пръски.
— Едно дете, едно момиченце в ръцете му подават, Марина.
— Склонността на софистите да следват кривите пътеки на апокрифите е постоянна величина — отсече Джон Еглинтън. — Правите пътища са скучни, ала водят право към града.
661
Поради едно предсказание на гадателя Калхас, че без Ахил Троя няма да падне, но той ще загине пред стените й, преди началото на похода майка му Тетида го облякла като момиче и го скрила на о. Скирос между дъщерите на цар Ликомед. По-късно бил открит с хитрост от Одисей и Диомед и придружил двамата до гръцката флота в Авлида.
662
Литературната критика през XIX в. смятала Хамлет за най-автобиографичния герой на Шекспир. Това мнение се подхранвало от факта, че почти нищо не било известно за личния живот на поета.
663
Лодката е на брега. Аз съм свещеникът (ирл.). Очевидно „с нищо невиновната му книга“ е била „Основни уроци по ирландски“ (1897) от отец Юджин О’Гроуни (1863–1899).
666
Брунето Латини (ок.1210 — ок.1295)-флорентински писател. Сред книгите му е и „Естествена история“, в която описва василиска — влечуго, поразяващо с дъха и погледа си.
667
Уилям Дръмънд (1585–1644) — шотландски поет. Неговата „Кипарисова горичка“ съдържа мисли, подобни на тия, изказвани от Стивън.
668
Както става ясно от сцената с гробарите, Хамлет би трябвало да е на трийсет години. Първият гробар обяснява, че е станал такъв, когато се е родил младият принц Хамлет, а тая земя аз „вече трийсе години я копая. Аз от ей толчав съм си гробар.“
669
Тук Бест очевидно не разбира, че като говори за „баща и син“, Стивън има предвид зрелостта и липсата на зрялост у човека.
670
Ернест Ренан (1828–1892) — френски писател, историк, филолог и теолог. Пише драмата „Калибан“ като продължение на „Бурята“. Възхищава се от късните пиеси на Шекспир и ги нарича „зрели философски драми“ и „внушителни битки на чистите идеи“, а самия Шекспир — „историк на вечността“.