Добрият Бейкън: позорно плесенясал. Шекспир е дивият овес на Бейкън. Шифърожонгльорите671 крачат по правите пътеки. Търсачи на едра плячка. От кой град сте, позорни познавачи? Завоалирани в имена: А.Е., еон; Магий, Джон Еглинтън. На изток от слънцето, на запад от луната: Tir na n-og672. Двоицата с калеври и с тояжки просяшки.
— Господин Брандс я приема — намеси се Стивън — за първата пиеса на заключителния му период.
— Така ли? А какво казва по въпроса господин Сидни Лий, или господин Саймън Лазаръс, както някои твърдят, че се казвал?
— Марина — продължи Стивън — е дете на бурята, Миранда — на чудото, Пердита е изгубената. Изгубеното обаче му се връща и това е дъщерята на собствената му дъщеря. На таз девойка приличаше жена ми и навярно би станала такава дъщеря ми — казва Перикъл. А дали всеки мъж ще обича дъщерята, ако не е обичал майката преди това?
— Изкуството да бъдеш дядо — издърдори господин Бест по дядовски. — L’Art d’être grand…673
— Човек, който носи у себе си онази дивотия гениалността, той не признава друго, освен собствения си аз — материален и морален. Молба такава би го трогнала, докато образите на други мъжки чада с неговата кръв непременно ще го отблъснат. В тях той ще види гротескните опити на природата да предскаже или повтори самия него.
Благото чело на библиотекаря квакер пламна с розовия цвят на надеждата.
— Надявам се, че Дедалус ще представи теорията си докрай, за да осветли своите слушатели. А нека споменем и друг един ирландски коментатор, господин Джордж Бърнард Шоу. Да не забравяме и господин Франк Харис. Неговите статии върху Шекспир в Сатърди Ревю бяха повече от блестящи. Странно обаче, че той също ни запознава с не много благовидни заключения по отношение на смуглата дама от сонетите. Всепризнатият му съперник е Уилям Хърбърт, херцог Пембрук. Признавам, че ако поетът е трябвало да бъде пренебрегнат от нея, такова едно отхвърляне би било повече в унисон с — как да кажа? — с нашите представи за онова, което не би трябвало да се случва.
За щастие млъкна и благовидната му чутура остана да стърчи като яйце на голяма гагарка: награда за раздразнените им нерви.
Говори й с тежки съпружески думи, със старовремски слова я сгълчава. Ти, Мириам, обичаш ли? Съпруга си обичаш ли, кажи!
— Може и така да е било — обади се Стивън. — Има една фраза на Гьоте, която господин Магий обича да цитира. Внимавай какво си пожелаваш на младини, защото може да те сполети на старини. Защо поначало ще праща при една лудетина, при „залива, открит за всеки съд“674, при една придворна дама със скандално девичество, някакво си лордче да я ухажва от негово име? И то точно той — виртуозният майстор на словото и безобразен любовчия, човекът, вече написал Ромео и Жулиета. Защо ли? Защото вярата у него била без време убита. Отрано е бил повален и унизен в житната нива (или май беше в ръжта) и оттогава е знаел, че никога не ще бъде победител в собствените си очи, нито ще може с успех да играе играта „легни, люби и всичко забрави“. Знаел е, че колкото и да донжуанства, тази поза няма да го спаси. Че подвизите сетни няма да заличат първия провал. Бивните на глигана са го ранили дълбоко и любовта му може само да кърви675. Дори да е надвил на опърничавата, все пак остава нейното невидимо женско оръжие. В думите му усещам подтика на плътта, която го тласка към нова страст — мрачна сянка на първата, смрачаваща дори собствената му представа за себе си. Такава съдба го очаква и двете влудяващи го яростни възбуди се смесват във въртоп.
Те слушат. А аз наливам ли, наливам в ушните им двери.
— Още преди това душата е била ранена смъртно, после идва и отровата в дверите на заспалото ухо. Но онези, които намират смъртта си, докато спят, не могат да знаят как убийството е станало, освен ако техният Създател не ги осени със съответното познание в отвъдния живот. Защото за отравянето, както и за двугърбото животно676, подтикнали призрака му, крал Хамлет няма как да е знаел, ако не беше надарен с познание от Създателя си. Ето защо речта му (на тоз английски, дето не е за пред хора) все нанякъде криви и все назад се връща. Насилник и насилен, каквото искал, но не би направил, за да го последва от белите като слонова кост кълба на Лукреция със сини кръгчета девичи до оголените гърди на Имогена, а на лявата встрани — пет точици, събрани в сладка бенка. Връща се, изтощен от творението, което расте и набъбва, за да го скрие от него самия, стар пес ближе старата си рана. Но тъй като неговата загуба е неговата сполука, той продължава напред към вечността с вид ненакърнен, необлекчен от мъдростите сам написал, нито от законите човешки, които сам открил. Шества с вдигнат лицебран. Той е призрак, вече сянка, вятърът край Елсинорските скали или нещо друго там, гласът на морето, гласът, дочут единствено в сърцето на онзи, който носи тялото на неговата сянка, синът единосъщен с отца.
671
Тук, както и по-горе в текста, се съдържа намек за това, че сър Франсис Бейкън е автор на Шекспировите пиеси. Заблудата идва от американската писателка Дийлия Бейкън (1811–1859), която твърдяла, че има роднинска връзка с Бейкън и че не било възможно Шекспир да напише тези толкова философски пиеси, тъй като му липсвало подходящото образование. Един от начините да се докаже нейната теория, която бързо събрала последователи, било да се изнамери шифър, който, приложен към пиесите на Шекспир, да разкрие наличието на фрази и цели изречения, доказващи авторството на Бейкън.
674
Сонет 137. Лудетината или Смуглата лейди е Мери Фитън. Историята е проста: Шекспир е влюбен в нея и изпраща своя приятел, младия лорд Хърбърт (Уилям Хърбърт, херцог Пембрукски) при нея да я уговори за среща с Шекспир. Тя обаче се влюбва в Уилям Хърбърт, ухажва го и го спечелва, поради което Шекспир изгубва и любовта си, и приятеля си.
Мери Фитън наистина е станала придворна дама на кралица Елизабет I през 1595 г. на седемнайсет години, като преди това — на шестнайсет — се е омъжила, но изглежда, бракът й не е бил напълно законен. По-късно, въпреки че има два брака, тя без притеснения ражда и три незаконни деца, едно от които е от лорд Хърбърт.
675
Тук образът е взет от „Венера и Адонис“ на Шекспир: унизителното прелъстяване на чувствителния младеж от по-възрастна жена.