Ум. О, даваш и петте достойнства на ума за днешната му пищна дреха млада, ще ти се и ти да се накичиш с нея685. Чертите на утоленото желание.
Ще има много. Тогаз една за мен вземи. Когато дойде време за чифтосването брачно. О, Зевсе, охлади ме малко, че както съм се разгонил, лойта ми ще се стопи до капка686! Да, ще ми се да я изгургулича.
Ева. Голият белопъп грях. Змията я обвива, отровни зъби впива.
— Дали е само парадокс? — попита библиотекарят квакер. — Никой не взима насериозно присмехулника, когато е най-сериозен.
И най-сериозно се разприказваха за сериозността на присмехулника.
Натежалото лице на Бък Мълиган отново спря поглед върху Стивън. После заклати глава, приближи се и измъкна от джоба си сгъната телеграма. По раздвижените му устни се прочете новопоявило се доволство.
— Телеграма! — рече. — Какво вдъхновение! Телеграма! Папска була!
Приседна в единия край на неосветеното бюро и с нескривана радост зачете на глас:
— Сантиментален е онзи, който умее да се радва, без да се обременява с дълговете на деянията си. Подпис: Дедалус. Откъде я пусна? От някой публичен дом ли? Не. От Колидж Грийн. Беше ли изпил всичките си пари преди това? Знай, че лелята ще те наклепа пред твоя неединосъщен отец. Телеграма! До Малахия Мълиган, Кораба, улица Аби. О ти, артистично мрънкало! Ти, одухотворена чекия!
Доволно пъхна посланието и плика в джоба си, но продължи да нарежда с раздразнен провинциален акцент:
— Слушай какво ще ти кажа, господин сладурчо, едва не се вкиснахме — Хейнс и моя милост, — докато те чакахме, то самото време се вкисна, какво остава за нас. Устата ни пресъхна, готови бяхме и отрова да гаврътнем, а в това време той ми плете крака от пенетрации и еякулации. Докато ние — един час, два часа, три часа киснем при Конъри687, кротуваме, чакаме за по пинта на парче.
Идеше му да вие!
— Значи, висим си ние, съкровище ненагледно, а ти се мотаеш дявол знае къде, изпращаш ни телеграмни комуникации, а на нас езиците ни увиснали цял метър като на светите прежаднели за комка братя.
Стивън се изсмя.
Бързо и предупредително Бък Мълиган се наведе към него:
— Скитникът Синг те търси — изрече бавно и отчетливо, — за да те убие. Чул, че си се изпикал на прага му в Гластул. Нахлузил калеврите си и хукнал да те убива.
— Мен ли? — възкликна Стивън. — Или това е твоят принос към литературата?
Бък Мълиган се изправи развеселен, после се изсмя гръмогласно към мрачния таван, надал ухо и той да подслушва.
— Теб, драги. Ще те убива! — изсмя се той.
Грозното гаргойлско лице, озъбено насреща ми, докато набивахме евтина помия на улица Сен Андре де-з-Ар688. С думи, от думи, за думи, палабрас. Ойзин и Патрик689. Срещнал фавън в горите на Кламар, размахал винена бутилка в ръка. C’est vendredi saint!690 Плещи на ирландски. Докато бродел, често срещал образа си в гората. И аз моя. Шут! Шут! В гората!691
— Господин Листър — обади се един служител откъм открехнатата врата.
— … където всеки може да открие своя собствен. Именно по този начин господин съдията Мадън в своите Записки на магистър Уилям Сайлънс692 открива термините на лова… Да? Какво има?
— Сър, отвън чака един господин — уведоми го служителят, приближи се и му подаде пропуска. — От Фриман е. Иска да разгледа архивните броеве на Килкени Пийпъл от последната година.
— Разбира се, разбира се, разбира се. А господинът?…
Взе тикнатия в ръката му пропуск, погледна го, нищо не видя, остави го непогледнат, вдигна очи, попита, изскърца с подметки, пак попита:
— А той?… О, той е тук!
Затанцува бързата куранта, фръцна се, излезе. В осветения от дневната светлина коридор заговори с бъбриви напъни на отзивчивост, верен на дълга си, изключително вежлив, изключително любезен, изключително честен, изключително квакер.
— Този ли е господинът? От Фриманс Джърнъл ли? За Килкени Пийпъл ли става дума? Но, разбира се. Добър ден, сър. Килкени, значи… Имаме ги, не ще и дума…
Търпеливо заслушан силует стоеше и чакаше.
— Всички основни провинциални вестници… Северни Виги, Коркски Екзаминър, Енискортски Гардиън, ето хиляда деветстотин и трета… Бихте ли?… Еванс, покажи пътя на господина… Последвайте нашия служ… О, разрешете… Оттук… Заповядайте, сър…
685
Освен, че цитира сонет 2 на Шекспир, тук Стивън мислено припомня и друго, типично за елизабетинската епоха познание: тъй като човек има пет сетива, пет крайника, включително главата, и пет пръста на ръката, числото пет се явява число на Соломоновия печат — петоъгълник; освен това пет се считало за число на познанието. Петте ума, или достойнства на ума са: разум, въображение, фантазия, преценка и памет.
688
Тук Стивън (Джойс) си спомня за срещата си със Синг в Париж. Биографите описват Синг като мургав човек с издълбани черти на лицето. Разговорите му не познавали друга тема освен литературата и при спор бил много невъздържан, често изпускал нервите си.
689
Според легендата Ойзин, поетът герой на Фиана, се срещнал със свети Патрик в една свещена гора, където бил посветен в християнството, а в замяна Ойзин му разказал всички подвизи от героичното време на Фиана.
692
Споменатата книга на Доджсън Хамилтън Мадън (1840–1928), съдия от Върховния съд на Ирландия, носи подзаглавието: „Студия върху Шекспир и спортовете в елизабетинската епоха“, в която той твърди, че спортовете, срещащи се в пиесите на Шекспир, са били привилегия на аристокрацията и образованите благородници, следователно Шекспир не е бил случаен човек и най-вероятно това е псевдоним на богат благородник.