— Къде се отби да питаш? — попита Буди.
— В Макгинес.
Буди тропна с крак и захвърли ученическата си чанта върху масата.
— Да пукне дано! — извика тя.
Кейти се приближи до печката, надникна и премига.
— Какво има вътре? — попита.
— Ризи — отвърна й Маги.
Буди се разгневи още повече:
— По дяволите! Няма ли нищо за ядене?
Кейти сбра мръсната си пола, колкото да хване горещия капак, вдигна го и попита:
— Ама какво има вътре?
Парата блъвна и й отвърна със съсък.
— Грахова супа — рече Маги.
— Откъде я намери? — попита Кейти.
— От сестра Мери Патрик — рече Маги.
Служителят в ливрея удари звънеца.
— Зън!
Буди седна на масата и рече прегладняла:
— Давай я насам!
Маги й сипа от гъстата жълтеникава супа. Направо от тенджерата в купичката й. Кейти, седнала срещу Буди, се обади плахо, докато пръстчетата й събираха от масата случайни трохи и ги пъхаха в устата.
— Добре, че поне това има. Къде е Дили?
— Отиде да посрещне татко — каза Маги.
Докато дробеше хляба в жълтата си супа, Буди додаде:
— Нашият отец, който не е на небесата.
Маги, която в този миг сипваше жълта супа в купичката на Кейт, извика възмутено:
— Буди! Засрами се!
Една мъничка лодка, смачкан и захвърлен лист хартия, Пророк Илия иде, завръща се, носеше се плавно-плавно по водите на Лифи, мина моста Луплайн, стрелна се във въртопите, където водата се пени край подпорите на моста, пое на изток покрай корабни корпуси и котвени вериги, между стария митнически док и пристана на Джордж.
Блондинката от Торнтън застла плетената кошничка с шумящо лико. Блейзис Бойлан й подаде бутилката, завита в мека розова хартия и малко стъклено бурканче.
— Моля, сложете тези най-отдолу — помоли я той.
— Разбира се, сър — рече русото момиче, — а плодовете отгоре, нали?
— Толкова стига за първи рунд — каза Блейзис Бойлан.
Подреди бузестите круши по двойки, а помежду им постави зрели свенливи праскови.
Блейзис Бойлан се поразходи насам-натам с новите си светлокафяви обувки, обиколи ухаещия на плодове магазин, заопипва, заоглежда, ето сочните, леко нагънати и издути като напомпани червени домати, вдишваше всевъзможни миризми. Х.Е.Л.И.С. се изнизаха пред очите му, с високите бели цилиндри, минаха покрай Тейнджиър Лейн, и продължиха да се бъхтят по пътя към целта си.
Рязко се извърна от купчинката ягоди, извади златния си часовник от джобчето на панталона, опъна ланеца докрай и го погледна.
— Бихте ли ги изпратили с трамвая? Веднага?
Облечен в черно гръб стоеше под Търговската арка и разглеждаше книгите върху количката на уличен продавач.
— Разбира се, сър. Адресът в града ли е?
— О, да — отвърна Блейзис Бойлан. — На десетина минути оттук.
Блондинката му подаде формуляр и писалка.
— Сър, попълнете адреса, ако обичате.
Наведен над тезгяха, Блейзис Бойлан написа адреса, после плъзна кочана обратно към нея.
— Ще ги изпратите веднага, нали така? — повтори. — За инвалид са.
— Да, сър. Разбира се.
В джоба на Блейзис Бойлан се раздрънчаха весело монети.
— Колко струва? — попита.
Тънките пръсти на блондинката започнаха да броят плодовете.
Блейзис Бойлан надникна в деколтето й. Млада ярка. Взе един карамфил от тънката стъклена ваза.
— Това за мен ли е? — попита закачливо.
Момичето го изгледа изпод вежди — издокаран до немай-къде, връзката му леко изкривена на една страна, — и се изчерви.
— Да, сър — каза.
Наведе се, изви гърба си в дъга, и пак взе да брои бузестите круши и свенливите праскови.
Блейзис Бойлан надникна в блузата й още по-пламенно, стиснал между усмихнатите си зъби стъблото на червеното цвете.
— Може ли да звънна по телефона, госпожице? — попита самонадеяно.
— Но! — възкликна Алмидано Артифони.
Погледна през рамото на Стивън изпъкналото теме на Голдсмит814.
Два автобуса с туристи минаха бавно, жените отпред, стиснали отявлено облегалките за ръце. Бледолики братя. Ръцете на мъжете отявлено: кръстени по средата на закърнелите им тела. Въртяха глави ту към Света Троица, ту към покритата колонада на Ирландската банка815, където гълъбите не спираха да гу-гуууу-кат.
814
Става дума за статуя на Оливър Голдсмит (1728–1774) — ирландски белетрист, драматург и поет.