Дългия Джон Фанинг не им направи място да минат. Той извади от честата си голямата лула с решителен жест, а големите му строги очи изгледаха лицата им едно по едно с навъсен и проницателен взор.
— Градските ни бащици изпълняват ли съвестно мирните си задължения? — обърна се той с подчертана язвителност към помощник градския служител.
Зинал е адът пред душите християнски, обади се обидчиво Джими Хенри по повод проклетия им роден ирландски език. Къде е шерифът, поиска да узнае той, за да въдвори ред в заседателната зала. И старият Барлоу, носителят на жезъла, и той се тръшнал на легло с астма, няма ни жезъл, ни чудо, нищо не е както трябва, дори кворум липсва, а Хътчинсън, баш кметът, в Ландъдно852, докато малкият Лоркан Шерлок се изживява като locum tenens853. По дяволите ирландския език, езикът на нашите деди.
Докато навиваше космите от върха на брадата си на пръста, Дългия Джон Фанинг се обърна първо към помощник градския служител и после към замшерифа, докато Джон Уайз Нолан стоеше и мълчеше.
— Какъв беше този Дигнъм? — попита Дългия Джон Фанинг.
Джими Хенри направи гримаса и вдигна левия си крак.
— О, мазолите ми! — изпъшка болезнено. — За Бога, качете се горе, за да мога да поседна някъде. Уфф! Оооох! Внимавай!
Раздразнено се присламчи до Дългия Джон Фанинг, застана от едната му страна, мина напред и нагоре по стълбите.
— Хайде, качвай се! — каза Мартин Кънингам на замшерифа. — Мислех, че не се познавате, но май бъркам.
Господин Пауър и Джон Уайз Нолан ги последваха.
— Беше много свестен човек — промърмори господин Пауър на безкомпромисно честния гръб на Дългия Джон Фанинг, който бавно се изкачване нагоре към образа на Дългия Джон Фанинг в огледалото.
— Нисичък един, незабележителен, работеше при Ментън — додаде Мартин Кънингам.
Дългия Джон Фанинг обаче не можеше да си го спомни.
Тропот на конски копита огласи въздуха.
— Това пък какво е? — попита Мартин Кънингам.
Всички се извърнаха към звука; Джон Уайз Нолан отново заслиза. Откъм хладната сянка на входа видя как конете преминаха по Парламентска, сбруи и лъскави надглезенници, блеснали ослепително на слънчевата светлина. Минаха накипрени пред студения му неприятелски взор, без да бързат. В седлата на сановниците подскачаха сан-скок-скок-сановниц, а околовръст — охрана в тръс.
— Това пък какво е? — попита Мартин Кънингам, след като продължиха да се изкачват.
— Нашият лорд генерал-лейтенант и генерален губернатор на Ирландия — отвърна му Джон Уайз Нолан от основата на стълбите.
Докато прекосяваха дебелия килим, Бък Мълиган прошепна на Хейнс, скрил устни в панамената си шапка.
— Братът на Парнел. Ей там, в ъгъла.
Избраха си малка маса до прозореца, точно срещу мъж с длъгнесто лице. И от това лице с брада погледът бе увиснал неподвижно над шахматната дъска.
— Това ли е той? — попита Хейнс и взе да се намества на мястото си.
— Да — рече му Мълиган. — Това е Джон Хауард, неговият брат, нашият градски кмет.
Джон Хауард Парнел безмълвно премести белия офицер, а сивата му кокалеста ръка отново подпря челото и остана неподвижна.
Само след миг, зад процепа на кокалестата преграда, вдигна очи неспокойно, светнали като на призрак, погледна опонента си и пак ги закова в работния ъгъл на дъската.
— Ще взема един меланж — каза Хейнс на келнерката.
— Значи стават два меланжа — обади се Бък Мълиган. — Освен това две хлебчета с масло и кифлички.
Когато тя се отдалечи, той рече през смях:
— На тия сладкарници им викаме Дъблински пекарни, защото хлебчетата им са харни. О, но ти изпусна голямата проповед на Дедалус върху Хамлет.
Хейнс отвори току-що закупената си книга.
— Много съжалявам. — И зачете: — Шекспир е нещо като Елисейските ловни полета за всички онези умове, които са изгубили равновесието си.
В момента еднокракият моряк ореваваше орталъка на улица Нелсън номер четиринайсет:
— За Англия…
Жълтата жилетка на Бък Мълиган се сгъна кръшно под акомпанимента на звънкия му смях.
— Трябва да го видиш — продължи той, — когато тялото му изгуби равновесието си. Блуждаещият Ангус854, така го наричам.
— Сигурен съм, че го мъчи някаква идея фикс — рече Хейнс и умислено прищипа брадата си с палец и показалец. — Чудя се в какво ли се състои тя. Такива като него не могат без идея фикс.