Напън голям пулсира без срам.
Бълбукат трели. Примамка-стръв! О, блазнеща съблазън.
Марта! При мен ела, ела сега!
Биспляс. Плясбис. Аплауз.
Господибоже, не съм го чувал тъй да пее.
Оглушал и олисял, Пат донесе му хартия и тихо махна ножа.
Среднощен лунен зов: отдалеч, отдалеч.
Така съм натъжен. Послеслов: в самота разцъфнал.
Чуй!
Морска раковина с вдлъбнати спирали и заострен връх. Стана ли ти или к’во? Нов плисък и бучене глухо.
Перли: когато тя. На Лист рапсодиите. Иззззпя. А ти не ли?
Недей: не, не, повярвай: Лидлийд. Кой с жълтица, кой с бакърена пара.
Сатен чернее.
Глуууухопее. Давай, Бен, давай!
Чака да сервира. Хип-хип. Чака да прислужва.
Но чакай!
В пещера. В средните земни недра. Спотайва се руда.
Naminedamine. Загинаха всички. Всички паднаха в боя.
Тънък богородичен косъм с трепетливи филизи зад ухото зави.
Амин! Яростно извика той.
Нагоре-надолу, нагоре-надолу шарят пръсти по натопорчената хладна халба.
Минозлатна до лидобронз.
Бронз до злато в зеленоокеанския сумрак. Блум-блум. Стар локум.
Един потропа, друг похлопа: чук-чук, с дудук.
Молете се за него! Добри хора, молете се от все сърце!
Пощраква той е подагрените пръсти.
Големият Бенабен. Големият бигбен.
Последната роза кастилска на топлото лято, последен цъфтеж, лежа като леш.
Пфуу! Изпусна си душата и малко от пикнята.
Истински мъже. Лид Кър Кау Де и Дол. Ей, ей, къде така? А наш’та наздравица? И ние като вас ще вдигнем по един чин-чин. Юсууууф! Ох, добре!
Тук бронз отблизо, там злато отдалеч? А откъде долита конски тропот?
Чат-чат. Краа. Краамола.
Тогава и само тогава. Моят епитаффф. Ще бъденапсн.
Свърших.
Започвай!
Бронз до злато, главата на госпожица Дус до главата на госпожица Кенеди, надничат над перденцето, разполовило витрината на бара в хотел Ормонд, ето че чуха чаткането на вицекралски копита и стоманен звън.
— Това тя ли е? — попита госпожица Кенеди.
Госпожица Дуе отвърна да, седи си до неговото му превъзходителство, в седефеносиво е тя и с нилска вода864.
— Крещящ контраст — госпожица Кенеди рече.
Докато всички трескаво се блещеха, госпожица Дус извика трескаво:
— Виж онзи с копринения цилиндър.
— Кой? Къде? — извика треската за злато.
— Във втората карета — промълвиха влажните устни на госпожица Дус, разсмени срещу слънцето. — Насам се е извърнал. Гледай само как ще му метна един белтък.
И тя се втурна с бронзовите си отблясъци към кьошето в дъното на бара и сплеска лице срещу витрината сред ореол от превъзбуден дъх.
Влажните й устни изчуруликаха:
— Ще си изкриви врата назад да гледа.
И се изсмя:
— И Иисус се просълзи! Мъжете са кръгли идиоти, кой може да го отрече?
С тъга.
Госпожица Кенеди се заклати от кълка на кълка, скри се от ярката светлина и зави увиснал кичур зад ухото си. От кълка на кълка, златото бе: светлина помръкна, заусуква, заувива тънък косъм. От кълка на кълка зави златистите кичури зад ушната извивка.
— Да, ама живота си живеят — каза тя с тъга.
Мъж.
Блукой мина покрай лулите на Муланг, в джоба до гърдите си скътал сладостите на греха, после покрай антиквариата на Уайн, в паметта си скътал срамни слова греховни, покрай прашната очукана табела на Каръл, за Раул.
Пиколото цъфна до тях, до тях в бара, до бардамите. За тях, дето не му обръщаха внимание, тресна върху тезгяха таблата с подрънкващ порцелан. И — На ви чайовете! — рече.
Госпожица Кенеди изискано премести подноса върху една преобърната щайга от минерална вода, далеч от очите, на сигурно място.
— К’во гледаш? — троснато изгъргори невъзпитаното пиколо.
— Не е твоя работа — скастри го госпожица Дус и напусна наблюдателския си пост.
— Твоя обожател, нали?
Бронзът му отвърна невъзмутимо:
— Само още веднъж да си позволиш това нагло нахалство и ще се оплача от теб на госпожа дьо Маси865, тъй да знаеш.
— Ти па с твойто нагохалство! — шумно изсумтя пиколозурлата, докато се оттегляше от полето на заплахите.