— Чук, чук! Кой в ъгъла се крие?
Кенеди дори с поглед не го удостои, но той продължи да я задиря. Да внимава, точките докрай да изчита. Също черните букви, о-то, когато е кръгло, и ес-а, когато е крив.
Зън-зън. Двуколка дръзко издрънчава.
Златното момиче си чете, поглед не вдига. Внимание нула. Нито дори когато той наизуст, като в час по солфеж, й разказа притча с поука, която пльокна плоско накрая.
— Една лисица случайно срещнала се с чапла. И рекла кума Лиса на кума Чапла: моля те, бръкни с дълбокия си клюн в дългото ми гърло заседналата кост оттам да ми извадиш867.
Но напразно продължи да повествува. Госпожица Дус се извърна напрана от чая.
Той също се извърна настрана, въздъхна:
— О, Боже! Божичко!
Поздрави господин Дедалус и в ответ получи кимване.
— Поздрави от един прочут син на прочут баща.
— Кой ли пък ще да е този? — попита господин Дедалус.
Ленехан разтвори дружелюбни обятия. Как кой?
— Кой би могъл да бъде? — попита той. — Питай, де! Стивън, младият поет.
Сухо.
Господин Дедалус, прочут поборник, остави настрана своята сухо напълнена лула.
— Разбирам — рече. — В първия момент не се сетих. Дочувам, че се движи в много избрана компания. Виждал ли си го напоследък?
Да, беше го виждал.
— Дори днес обърнахме с него по една амброзия — каза Ленехан. — В кръчмата на Муни: Муни en ville868, Муни sur mer869. Бе получил плата за туй, що музата му ражда.
Усмихна се на бронза, на в чай окъпаните устни, на устните, надали ухо и око.
— Елитът на Ерин го зяпаше в устата. Умисленият брамин Хю Макхю, най-блестящият дъблински репортер и редактор, както и момчето менестрел от дивия и мокър запад, повече известно с мелодичното си прозвище О’Мадън Бърк.
След кратка пауза господин Дедалус надигна своя грог и — Трябва да е било много вълнуващо — изрече. — Разбирам.
Той разбираше. И пиеше. С очи, зареяни в далечни Морни планини. Остави чашата.
Погледна към вратата на салона.
— Преместили сте пианото, или така ми се струва?
— Акордьорът беше днеска тук — отвърна му госпожица Дус, — за да го настрои за предстоящия концерт. Никога преди не бях чувала такъв прекрасен пианист.
— Сериозно?
— Нали, ето и госпожица Кенеди ще потвърди. Висока класа, така да знаете. При това сляп, клетичкият. Има — нима двайсет години, то се вижда.
— Сериозно? — повтори господин Дедалус.
Отпи, после някъде се попиля.
— Сърцето ми разби това лице — жалостно изрече госпожица Дус.
Бог да порази тоз сукин син!
Пет пари не давам за бронзовия жал, изпя звънчето без печал. Прага прекрачи плешивият Пат, глухият Пат, Пат келнер Ормондски. За пиене бира. Без ей сегичка той му я сервира.
Ленехан кротко очакваше Бойлан, киснеше търпеливо, разчиташе да чуе дръзкото му зън-зън немилозливо.
Той (кой?) вдигна капака, надникна в ковчега (ковчега?) към тройно преплетени (на пианото?) жици (струни?). Натисна (същият, който притисна ръката й със снизходителна усмивка) лекичко педала на тройните клавиши да види меко ли потъва, да чуе глухото почукване как действа.
Два кремави листа веленова хартия, единият резервен, два плика, когато бях при Уиздъм Хели, когато бях мъдрецът Блум, Хенри Флауър от книжарницата на Дели ги закупи. Не си ли щастлив у дома? Флауър, утеха за цветята, а острото, то женската любов разполовява. Трябва да означава нещо, този език на цве. Маргаритка ли? Това е невинност. Почтено момиче, среща подир литургия. Много ви благо, страшно ви даря. Мъдрецът Блум зърна афиш на стената, русалка се люшка и пафка сред дима на вълната. Пушете русалки, качество екстра. Косата й струи, нега я мори. По някой мъж. По Раул. Погледна и отдалеч видя по моста Есекс шапка засмяна в двуколка припряна. Това е той. За трети път. Съвпадение.
Зън-зън с гумените колела, подрънкваше от моста на път към пристана Ормонд. Последвай го! Рискувай! Върни се бързо! В четири точно. Наближава. Върви!
— Два пенса, сър — момичето го сепна.
— А, да…, бях се поотнесъл… Простете.
В четири точно.
В четири. Тя очарователно на Блутой-Блукой се усмихва. Блу смайлс ту. Бърден. Въобразяваш си, че си единственото камъче на плажа. Така прави с всички. Мъже.