Тихо и някак по-дремливо златото над книгата се сви.
Откъм салона звънна зов, нескончаемоиздихателен зов. Беше камертонът на акордьора, забравен там, и именно той се обади. И повтори. После се успокои и запулсира. Чуваш ли? Пулс чист и протяжен, изчистено омекотен, с щръкналите си вили жужи. Нескончаемоиздихателен зов.
Пат плати за пенливата бутилка на клиента: закрепи и чаша, и бутилка върху подноса и пое, прошепвайки, плешив и глух, на госпожица Дус:
— Звездите ярки избледняват…
Безгласна песен проехтя отвътре мелодично:
— … Сипва се зората.
Дует от птичи ноти изкънтя бодряшки, в отговор отекна под напора на пръсти сластни. Редицата клавиши звънна кръшно, клавесинно, кандиса глас, запя за росната зора, за младостта, за любовната разлъка, на живота мъка, за любовната печал.
— Росата с перли украсява…
Устните на Ленехан зафъфликаха над тезгяха, прошепнаха примамка.
— Ей, розо кастилска, насам погледни! — избълбука мъжът.
Двуколката се друсна до бордюра и на място закова.
Изправи се и затвори четивото с плясък розата кастилска. Роза с паднал дух, раздразнена и размечтана.
— Паднала или бутната? — попита той.
Отвърна му с пренебрежителност в гласа:
— Не задавай въпроси, ако не искаш лъжи.
Дама. Досущ като дама.
Елегантните светлокафяви обувки на Блейзис Бойлан заскърцаха по пода на бара, който решиха да прекосят. Тук бронз отблизо, там злато отдалеч. Ленехан обаче го чу, позна и поздрави:
— Привет! Героят победител иде!
Между двуколката и витрината отвън, помайваше се Блум, героят несломен. Той може да ме види. Това е седалката, затоплена от неговия гъз. Черен котарак се вмъкна предпазливо и подуши куфарчето на Ричи Гулдинг.
— а аз от теб съм разделен…
— Разбрах, че тук ще те намеря — извика му Блейзис Бойлан.
С пръст докосна периферията на шапката си, килната встрани, специално спря пред красивата госпожица Кенеди. Тя фръцливо се усмихна. Ала посестримата бронз я надусмихна, тръсна пищните пера на своята коса, гърди изпъчи, с роза при това.
Бойлан за пиене отвори дума.
— Ти на какво си? Бира? Чаша бира, моля, и малък джин за мен. А резултати, има ли ги вече870?
Не още. В четири. Всичко все в четири ще става.
Червените уши на Каули и адамовата му ябълка цъфнаха на прага на шерифската приемна. Покрий се. Гулдинг ти е шансът. Какво ли прави в Ормонд? Чака файтон. Изчаква.
Здрасти. Накъде? А, ще похапваме. Канех се и аз. Тук вътре ли? Какво? Ормонд? За предпочитане ли бил? В цял Дъблин? Така ли? А, за ресторанта ми говориш. Стой и мълчи, все едно те няма. Само наблюдавай, без тебе да те виждат. Да, защо не, ще дойда с теб. Да вървим. Ричи го поведе напред. Блум подире му се затътри. Обяд като за принц.
Госпожица Дус се повдигна да вземе джина, протегна сатенена ръка, изпъчи бюст, по шевовете ще се пръсне, високо, много е високо.
— Ох, ох! — запъшка Ленехан при всеки напън неин. — Ох, мале!
Ала успя да сграбчи свойта плячка, свали я тържествуващо.
— Защо не вземеш да пораснеш? — попита Блейзис Бойлан.
Косата бронз загледа се в изтичащата струя, докато наливаше за него от гъстосиропената течност (цвете в петлицата му, кой ли го е сложил там?), гласа си подслади и рече:
— Хубавата стока се крие в малки опаковки.
Демек, за себе си говори. Внимателно отля от джина гъст.
— И плащам ти я пребогато — подхвърли Блейзис.
Шляпна широката монета на тезгяха. Тя иззвъня.
— Чакай — извика Ленехан, — още не съм…
— Пребогато — повтори и вдигна да се чукне с бирата пенлива.
— Скиптър ще победи в галопа — отсече той.
— Заложих нещичко — отвърна Бойлан, намигна и отпи. — Не за себе си, нали разбираш. Хрумване на мой приятел.
Ленехан, надигнал халба, продължаваше да пие и да се усмихва към устните на госпожица Дус, които не спираха да тананикат, не се затваряха въобще и трелите на песен морска играеха по тях. Аздолорес871. От източните морета.
Часовникът изквака. Госпожица Кенеди мина покрай тях (цветето, кой ли го е сложил там?), доплава с чаен поднос и отплава надалеч. Часовникът изтрака.