Госпожица Дус взе монетата на Бойлан и дръзко щракна касата да се отвори. Тя издрънча. Часовникът удари. Красавица една в египетска земя порови в чекмеджето на касата и, тананикайки, подаде рестото на Бойлан. На Запад погледни. Дрън. Звън. За мен се погрижи.
— Колко е часът? — попита Блейзис Бойлан. — Четири?
Часът.
Ленехан с очички малки, прегладнели за песента й, за пеещия, плаваш бюст, подръпна Бойлан за ръкава.
— Да чуем времето — рече.
Касиерското куфарче на Гулдинг, Колие & Уорд поведе блуждаещия Блум покрай масите в ръжта. Избра напосоки и възбудено посочи, плешивият Пат от мястото си не помръдна, една маса до вратата. Наближава. Четири. Нима е забравил? Или това му е номерът. Нарочно се помайва, апетитът й да се изостри. Аз така не мога. Чакай, чакай. Пат келнера зачака.
Бронзът блестящ с очи от лазур изгледа небесносиния Блазур и в него поглед впи.
— Давай! — настоя Ленехан. — Чисто е. Няма друг да чуе.
— … към устните на Флора бързам аз.
Един тон се извиси високо, звънна бистро, затрептя, откъсна се и отлетя.
Бронздус, която беседваше с помощта на розата, плаваща върху гръдта, потърси цветето в петлика на Бойлан, понечи погледа му да прихване.
— Моля те бе, хайде!
Продължи да я моли, надвиквайки откритото признание.
— От теб не ще се нивга аз откажа…
— После, бе! — изрепчи се госпожица Дус с пленително престорена свенливост.
— Не, не! Сега — нетърпеливо рече Ленехан. — Sonnezlacloche! Хайде, направи го! Сега, когато няма никой.
Тя се огледа. Бързешката. Госпожица Кен бе надалеч, нямаше да чуе. Приведе се и две пламнали лица увиснаха над нейната снага.
Тремолни акорди се опитаха да излетят, но се спихнаха и не успяха, отново го напипа, изпусна го, намери го и пак не стана!
— Хайде де! Направи го! Sonnez!
Наведе се и щипна парче от полата си точно над коляното. Така замръзна във висящо положение. Да ги поизмъчи малко, докрай да ги раздразни, наведе се и спря с поглед упорито преднамерен.
— Sonnez!
Пльок! Пусна го с отскок, защипания между пръстите й ластичен жартиер, пльок по стоплената плът, пльок по женското копринено бедро.
— La cloche! — възтържествува Ленехан. — Дресировка на собственика. Без манеж и стърготини.
Тя се изхили самодоволно, надменно (лигоч! това са то мъжете!), понесе се плавно и леко, приплъзна се към светлото и пак се ухили на Бойлан.
— Ти си самата вулгарност — подметна му тя.
Очите си от нея не свали. Надигна потира с джин към тлъстите си устни, гаврътна го, потира пресуши, а после всмука последната издута капка от сиропа. Очите омагьосани поеха подир гордата глава, а тя се плъзна покрай огледалото на бара и позлатените поставки, подредени с искрящи чаши за бира, за бордо, за рейнско вино, бодлива раковина, събрала в огледален образ бронз с по-слънчев бронз.
Да, бронз отблизо.
— … Сбогом, любима!
— Изчезвам! — нетърпеливо отсече Бойлан.
Потира плавно плъзна по тезгяха и прибра си рестото в шепа.
— Изчакай миг! — примоли му се Ленехан и бързо питието си докапчи. — Исках да ти кажа. Значи Том Рошфорд…
— Да излезем на светло — каза Блейзис Бойлан, докато вървеше.
Ленехан преглътна и пое.
— Стана ли ти, или що? — попита. — Изчакай. Идвам.
Последва забързаните скърцащи обувки, ала на прага рязко спря, видя два силуета изпънати да козируват — дебел и слаб.
— Как я караш, господин Долард?
— Ами… Как ли? Като как — отвърна Бен Долард с бирения си глас и за миг загърби тегобите на отец Каули. — Боб, няма да имаш никакви неприятности. Алф Бъргън ще говори с дългия872. Този път доволно ще препълним ухото му Искариотско. С въздишка на уста господин Дедалус прекоси салона, като с пръст потупваше клепача си.
— Хо-хо и още как! — провикна се Бен Долард с едно тиролско ойларипи. — Хайде, Саймън, изпей ни една песничка. Чухме те как пианото разкърши.
Плешивецът Пат, келнерът глухар стърчеше в очакване на пиянски поръчки, Пауър873 за Ричи. А за Блум? Чакай да помисля. За да не го разкарвам два пъти. Нали мазолите го мъчат. Сега е четири. Ох, увирам и това черно. Е, то е и от нерви. Отразява (така ли беше?) топлината. Чакай да помисля. Сайдер. Да, донеси бутилка сайдер.