— Нищо подобно — рече му господин Дедалус. — Само импровизирах, човече.
— Хайде, недей да скромничиш — извика му Бен Долард. — Махни се, мъко моя. Ела бе, Боб.
Полекичка пристъпи Долард с широките си гащи, отпреде мина (хвани тогоз, хвани го на мига) и ето го в салона вече. Тежичко се тръсна на стола пред пианото. Подагрените му пачоли потънаха в педала. Натиснаха и спряха отведнъж.
На прага на салона плешивецът Пат златото застигна, което вече се връщаше без чай. Глухарът поиска Пауър и сайдер. Бронзът до витрината стоеше, отдалеч скърбеше.
Зън-зън двуколка дръзко издрънчава и бързо отминава.
Блум чу туй зън, пронизващ звук. Значи е на път. Сподавено изхълца Блум, въздъхна сред безмълвните покривки на цветя. Зън-зън. Отпраши. Зън-зън. Чу се отдалеч.
— Любов и война, чуваш ли Бен — отсече господин Дедалус. — Като в добрите стари времена.
Храбрите, но пренебрегнати очи на госпожица Дуе се извърнаха от витрината, от слънчевия блясък изтерзани. Отиде си. Умислена (дали?) и изтерзана (мъчителната светлина) дръпна връвчицата и спусна транспаранта. Умислено довлачи (защо си тръгна толкоз бързо, нали заради него?) бронзовата си глава до бара, където плешивецът стърчеше до посестримата златна в крещящ контраст, контраст крещящо неизящен, до материята плавна, хладна, воднистозелена, дълбоко смутена, зехтинено мазна, водата на Нил.
— Старият клетник Гудуин бе на пианото онази вечер — припомни им отец Каули. — Само че с рояла Колард нещо не се спогодиха.
Така си беше.
— За това причината си бе у него — намеси се господин Дедалус. — Нищо не можеше да го откаже. Стар капризен своенравник в първа предпиянска фаза.
— Боже! Ти помниш ли го? — попита Бен-бая дебел-Долард, извръщайки глава от току-що пострадалите клавиши. — И Бога ми, дори церемониални дрехи нямах.
И тримата прихнаха в глас. Церемониално! Триото се преви от смях. А поне церемониалмайсторът намери ли се?
— През онази вечер обаче нашият приятел Блум ни избави от положението — подсети го господин Дедалус. — Между другото, къде ми е лулата?
Върна се на бара към изгубената си лула-душа. Плешивецът Пат поднесе на своите клиенти поръчаните питиета, на Ричи и на Полди. Отец Каули отново се изкиска.
— Аз спасих положението, Бен, така си мисля.
— Така си беше! — потвърди Бен Долард. — И досега си спомням впитите ти гащи. Идеята ти бе блестяща, Боб.
Отец Каули се изчерви до корените на пламналите си уши. Той спаси поло. Впити гащ. Блестяща ид.
— Знаех, че бая го е закъсал — рече. — Всяка събота жена му ходеше да свири на пиано в Двореца на възгечтисалите се пияници, кротнали кафеджии, за нищо и никакви пари и кой всъщност му подшушна, че се занимава и с парцаления бизнес? Спомняш ли си? Наложи се да обиколим целия квартал около улица Холс, за да ги открием, докато един от чираците на Кийоу ни каза номера. Спомняш ли си?
Бен си спомни, широколикият му образ се облещи.
— Мамка му, ами да. Въргаляха се разни оперетни труфила, накичени с пера.
Господин Дедалус се върна; в ръката стискаше лула.
— В стил площад Мариън874. Бални рокли, за Бога, дворцови одежди. Пък и пари не взимаше. Божке! Безброй триъгълни шапки, елечета и болера, къси бричове и какво ли не!
— Тъй, тъй — кимна господин Дедалус. — Госпожа Мариън Втора, Блум Употреба предлага дрехи от всякакъв десен.
Двуколката горделиво препусна край пристаните, Блейзис, съвсем по негов вкус, се бе изтегнал върху гумите друс-друс.
Черен дроб и бекон. Бифтек и пирог с дреболии. Добре, сър. Добре, Пат.
Госпожа Мариън го посрещна ментеб-сихоза. Миризма на загорял Пол дьо Кок. Името си го бива.
— А тя какво се викаше? Царица цицореста. Мариън…
— Туийди.
— Да. Жива ли е?
— И още как.
— Нали тя беше дъщерята на…
— Дъщерята на полка.
— Ей Богу, тъй си беше. Спомням си го стария барабанчик.
Господин Дедалус драсна клечка, изпуфтя, запали лулата си, всмука с удоволствие и запафка.
— Ирландка ли е? Настина не знам. Саймън, ти как смяташ?
Кълбо дим след кълбо дим, всмукване силно, ароматно, примляскващо.
— Мускулът на бузата ми… Какво?… Като че е ръждясал… О, ирландка е… Моята ирландка Моли, О!
Избълва пушечно перце с лютивоостър мирис.