Като жига подрусва, подрънква, двуколка доволства.
Само арфата. Красива златна светлина сияе. Момиче с пръсти я погалва. Кърмата й бе чисто злато. Този сос добре върви с. Ладия като престол от пламък над реката. Ерин. Арфата, която веднъж ли, дваж ли. Разхлажда я с лилиите-пръсти. Бен Хаут, рододендрони. Ний техните сме арфи. Аз. Той. Стар. Млад.
— Не, недей, човече, не мога — застена господин Дедалус, ама вяло.
По-енергично.
— Върви бе, мътните те взели! — изрева му Бен Долард. — Ще го изкараш на части, колкото можеш.
— M’appari, Саймън — подвикна му отец Каули.
Направи няколко плахи крачки по сцената, сериозен, тъжен, скръбен: умълчан, с безпомощно увиснали ръце. Адамовата му ябълка дрезгаво помръдна в сипкаво притихнал шепот. Тихичко запя за пейзаж, потънал в мараня: Последно сбогом. Нос в морето, кораб с издути платна над талазите лети. Сбогом. Любимото момиче, воалът й от вятъра понесен, бризът танц извива.
Каули изпя:
— M’appari tutt amor:
Il mio sguardo l’incontr…877
Тя маха, не чува на Каули прочувствения глас, на онзи, дето заминава, скъп на сърцето й, маха на вятъра, на любовта, на препускащото платно, зърни се!
— Продължавай, Саймън!
— О, Бен, нали ме виждаш. Златните годинки отлетяха… Добре, де…
Господин Дедалус остави лулата си да полегне до камертона, седна и погали послушните клавиши.
— Не, Саймън — провикна се отец Каули. — Изсвири го както е в оригинал. Във фа мажор.
Клавишите, послушните, които бяха извисили тон, сега заекнаха, притихнаха бемолно и сепнаха се посмутени.
На сцената изскочи отецът Каули.
— Ей ме, Саймън! Аз ще ти акомпанирам — рече той. — Ставай!
Край ананасовите шекерчета на Греъм Лемън, край слонската гутаперча на Елвъри издрънча двуколка. Бифтек, пирог, дроб, поднесени на пир за принцове достоен, седяха принцовете Блум и Гулдинг. Принцове трапезни, с чаши в ръка, ту с уиски, ту със сайдер наздравици надигат.
Най-красивата мелодия, която някога е била писана за тенор, подхвърли Ричи: Сомнамбула. Бил слушал Джо Маас при гостуването му тук преди много време. Ами изпълнението на Магъкин! Да! Начинът, по който умеел гласа си да владее. Напомнял момче в църковен хор. Момчето беше Маас. Момчето-меса. Лиричен тенор, ако щеш го наречи. Никога няма да го забравя. Никога.
Недоял самотния бекон, съвсем без дроб останал, Блум с тъжните очи видя как чертите на лицето болезнено се свиват. Болки в гърба. И очите светнали блестят878. Следващият номер в програмата. Плащане на сметката. Хапчета, хляб грухан, ала самунът по гвинея. Поотложи го, не избързвай. Пее: Долу сред мъртвите нек’ да лежи. Много на място. Като пирог с дреболии. Цветя за цветето. Няма файда. Най-доброто за парите ти в града. Типично за него. Уиски. Обича да го пие, ама табиетлийски. Да няма и драскотина по чашата, само вартрийска вода. Задига уж неволно кибритени клечки от бара, спестява. После току изведнъж пръсне цяла лира за глупости и дреболии. А като се наложи, ето че пак без пукната пара останал. Веднъж пиян, бе отказал да плати на файтонджията. Какви ли не хора се въдят.
Не, Ричи никога няма да забрави онази вечер. Докато е жив — никога. Там при ангелчетата в стария Ройъл с малкия Пийк. И още при първия тон.
Думите се смълчаха върху устните на Ричи.
Готов е вече с опашатата лъжа. Рапсодии в какво ли не. Сам си вярва на лъжите. И още как. Иначе е талантлив лъжец. Едно му липсва — по-силна памет.
— Коя е тази мелодия? — попита Леополд Блум.
— Веч изгубено е всичко879.
Ричи сбра джуки, реши да се нацупи. Нисък, едва начеващ тон, сякаш шепот на вълшебна фея. Дрозд. Славей. Дъхът му, придихание на птица, през красиви зъби, с които той много се гордееше, излетя нагоре жаловито. Изгубено е. Звук пищен и богат. Две ноти в една. Кос, запял в долината на глогиновите храсти. Мислите ми взе, усука ги, преиначи ги. Едва ли не, звукът потъна в същото дере. Отвърна ехо. Сладостен ответ. Как ли става? Веч изгубено. Печал протяжна. Падение, провал, злина.
Блум килна на една страна леополдското си ухо, сгъна крайчеца на малката покривка, подпъхна я под вазата. Ред и порядък. Да, спомням си добре. Прекрасна мелодията бе. На сън тя ходи, при него отива. Самата невинност под лунни лъчи. Как да я задържат? Храбреци, опасността дори не подозират. Извикай името. Или вода й донеси880. Двуколка дръзко издрънчава. Късно е веч. Сама го пожела. Затова. Жена. По-лесно е да спреш морето. Да: изгубено е всичко.
877
Яви ми се любов; пресрещна моя взор (ит.). Ария от операта „Марта“ от Фридрих фон Флотов (1812–1883).
878
Болките в гърба и светналите очи се смятали за типични симптоми на Брайтовата болест, която представлява бъбречно заболяване от рода на нефрита, често причинявано от злоупотреба с алкохол.
880
Намек за народното поверие, че човек, който ходи насън, не бива да се стряска. Може да бъде събуден само като тихо извикаш името му или сториш така, че да се допре до вода. Тогава той сам се връща в леглото от страх да не се удави.