— Красива музика — каза Блум, изгубеният Леополд. — Познавам я добре.
Никога, докато е жив, Ричи Гулдинг не ще.
И той познава я добре. Или пък я чувства. Прави — струва, все около дъщеря си се върти. Умницата, дето знае кой е баща й, тъй рече Дедалус. А аз?
Блум погледна изкосо над чинията, останала без дроб. Лицето му веч всичко е изгубено. А навремето какъв безгрижен шумен Ричи беше. Шегите му сега така изтъркано звучат. Ушите си само как умееше да мърда. Халката за салфетка към окото си притиска. Писма-просби на сина си пише. Кривогледият Уолтър, сър, тъй вярно, сър. Не бих ви безпокоил, ама за пари съм каил. Простете, сър.
Пианото отново. По-звънко отпреди. Май някой добре го е настроил. Пак спря.
Долард и Каули още кандърдисват колебаещия си певец да продължава.
— Давай, Саймън!
— Да, Саймън.
— Дами и господа, настойчивите ви подкани за мен са голяма чест.
— Давай, Саймън!
— Друго не мога да ви дам, но ако ме удостоите с вниманието си, ще се постарая да ви даря с песен за едно натежало от мъка сърце.
До сандвичите под стъкления похлупак се притаи сянка, Лидия с бронз и роза, с изящност дамска дава и обратно взима, а в прохладната синьо-зелена нилска вода Мина над двете халби златни куполи разтърси.
Акордите томителни на прелюдията отзвучаха. Един от тях протяжно се източи и от него глас изскочи.
— Щом зърнах свидната снага…
Ричи се обърна.
— Гласът на Сай Дедалус. — И кимна.
Приятно превъзбудени, с пламнали страни, слушаха всички, понесени от потока на песента тъжно-томителна, дето разля се навред и с нега нежна сломи крайници, тела, глави, стисна за гърлото сърца и души. Блум махна на Пат, плешивия келнер глуховат, Пат, помоли го вратата да открехне. Вратата към бара. Така е добре. Толкова стига. Пат келнерът зачака да сервира, нали е келнер, ще чака, до вратата кротна, белки нещо чуе, че то и без това мори го глухота.
— Сякаш от мен скръбта отлетя…
Тишината глас обсеби, тихо, не като дъждец, не като шепот на листя, нито като тръстикови струни или тамкакимвикаха цимбали, докосна слуха им със слово, докосна сърцата им, жадни живота си прежен да спомнят. Приятно, приятно да чуеш: за мъката на тез двама, на всеки, когато разбиват, узнават. Когато за пръв път разбраха, пропадналият Ричи, Полди, милосърдието им красиво, узнаха от човек, дето изобщо не подозираш, първата й милостива, разнежена от любов, обична дума.
Любовта, която пее: вечната стара песен за любовта. Блум бавно разви ластика от пакетчето, което беше купил. Вечната стара песен за любовта, sonnez la, златистата коса. Блум нави ластика като чиле около четирите си вилопръсти, разтегна го, отпусна го, уви го двойно, стегна сърце неспокойно, после четворно, сетне осморно пръстите си окова.
— С надежда отрадна душата ликува…
Всички тенори са големи женкари. Разпалват им ищаха. В нозете им цветя хвърли, кога ще бъдем пак сами? Омайват ми главата. Звън на доволство-охолство. Ала не го бива да пее пред изискана публика. И къдрици омайват ти главата. Специално напарфюмирана за него. Какъв парфюм използва жена ти? Просто искам да знам. Зън-зън. Стоп. Чук-чук. Последен поглед в огледалото, преди вратата да отвори. Антрето вече стигна. Кой е? Как си? Добре. Там ли? Какво? Или пък? Дражета за дъха, свежи бонбони за сладки целувки, в чантата ли са? Май да? Ръцете се протегнаха напред, за да опипат пищните й форми.
Уви! Изви гласът, въздъхна, гамата смени: висок и плътен, бляскав, горд.
— Уви, мечтания са туй напразни…
Все още има чуден глас. В Корк и въздухът е мек, и говорът им провинциален. Глупак! А можеше в пари да се въргаля. Но все пееше не песента, която трябва. Съсипа жена си, а сега пее. Трудно е да се каже. Само те двамата си знаят. Ако не рухне. Крепи се засега, вирнал е глава, преструва се, че нищо няма. Ръцете му, краката му, и те ведно с трелите потрепват. Пие като смок. Нервите му опънати докрай. Май и пеенето му тежи. Супата на Джени Линд: бульон със салвия, застроен със сурови яйца и половин пинта сметана881. Ефектът: сметаново сантиментален.
881
Тук Блум изброява съвсем произволно продуктите за така наречената „супа за професионални певци“. Смята се, че рецептата й принадлежи на Джени Линд (1820–1887), известна шведска певица, сопрано.