С нежност: бавно се пълни, набъбва, прелива. Тупти и пулсира. Това е вече нещо. Дай и вземи! Туп-туп, тупти, горда ерекция, надменно пулсира.
Музика? Думи? Зад тях се само крие, друго вопие.
Блум пръстите си в ластика впримчва, разпримчва, клюмва, отклюмва.
Блум. Нервна потиснатост, потайност лепкава преглъща, в музика в уж превръща, а тя се лее в неутолима страст, в ищах, да я излиже го е страх, нахлува, пълзи и обсебва. Ето, прави го точно сега: котка я, катурва я, катери я, клати я, клеца я. Мъъъ. Порите се разлепват, широко се разтварят. Мъъъ. Да усетиш топлия му. Мъъъ. Да излее сок и семе, да бликне през ширналите шлюзове. Потоп, поток, поточе, рукналата радост в локва се разлива, пльок, ооох! Това е! Езикът на любовта.
— … на надеждата лъча…
Лъчезарна. Лидия за Лидуел чурулика, на дама се преструва, но музата й се смълча на надеждата с лъча.
Да, това е Марта. Съвпадение. Тъкмо се канех писмо да й напиша. Арията на Лионел. Лъвско име. Не, сега не ми се пише. Приеми моя малък подар. Посвири на сърдечните й струни, с които кесията си връзва. Тя е. Нарекох те лошо момче. Въпреки това: Марта. Как странно е! И точно днес.
Гласът на Лионел се върна слаб, но не отпаднал. Той пееше на Ричи Полди Лидия Лидуел, а също и на Пат — зинала уста, ушите глухи, стои, по келнерски изчаква. Как онзи първом зърнал снагата свидна, как май с тъгата се простил, как лик, и форми, и слова омагьосали Гулд Лидуел на мига, как сърцето на Пат Блум се разтопило.
Искам поне лицето му за миг да мерна. Тогава по-ясно ще ми стане. Защо ли берберинът у Драго винаги гледа лицето ми, когато говоря лицето му в огледалото. Все пак оттук се чува по-добре, отколкото оттатък в бара.
— Всеки поглед свиден твой…
Онази вечер, когато за пръв път я видях при Мат Дилън в Теренюър. Носеше жълто-черна дантела. Музикални столове882. Двамата останахме последни. Съдба. Аз след нея. Съдба. Обикаляме в кръг, в кръг бавно. В кръг бързо. Ние двамата. Останалите гледат. Спираме. Тя седна първа. Всички вече изместени гледат. Усмихнати устни. Жълтеещи колена.
— Очите ми омайва…
Пее. Изпя В очакване. Обръщах й нотните листове. Глас, пълен с аромати, мирис на люляк. Гърдите й, пищно преливащи, гърлото трепти, извива трели. Тогава за пръв път я видях. Тя ми благодари. Защо ли го направи? Съдба. Очи почти испански. Сам-самичка под крушата в двора на испанска къща. В този час в стария Мадрид, едната половина в сянка, Долорес, тядолорес. Към мен. Мамка. Примамка.
— Марта! О, Марта!
Извика Лионел, забравил отмалата си прежна, извика в мъка страшна, по-скоро повеляващ вик, отколкото любовен зов с глухо въстаналата музика на хармонични ноти. Вик същи на самотен звяр, че тя трябва да узнае, любовта му Марта да почувства. Че нея сал очаква той. Къде? Тук, там, потърси и по-нататък, и тук, навсякъде търси. Все някъде.
— Без вест изчезна ти,
ела, надеждата отново ми върни!
Самота. Една-единствена любов. Една надежда. Една утеха сал за мен. Марта, дълбоко гърлен глас, върни се ти!
— Ела!
Гласът зарея се кат’ птица волна, но ето полетът примря, бърз, бистър тон изви в дъга сребриста, отскочи, отлетя в порив незаглъхващ, о, ела! — недей, не прекалявай толкоз дълго, дъхът ти да не секне отведнъж, във висините там, блестящ, сияещ, лъчезарен, пламнал, коронясан в символи безплътни, гърди издути, извисени, свише озарени, навред са само арийните висоти, наоколо и всичко пее за безкраааааая…
— При мен!
Сайополд883.
Сломен.
Ела. Изпълнение прекрасно. Гръмнаха овации. Тя трябва вече да е. Ела. При мен, при него, при нея, при теб, при мен, при нас.
— Браво! Брависимо! Прекрасно, Саймън! Биспляс. Плясбис. Аплауз. Още! Биспляс. На бис. Овации като камбана. Браво, Саймън! Биспляс-плясбис. Още пляс! Всички викат, ръкопляскат. Бен Долард, Лидия Дус, Джордж Лидуел, Пат, Мина, двамата господа в халби в ръка, Каули, първият с халба, още бронзовата госпожица Дус и златната госпожица Мина.
На Блейзис Бойлан вече споменатите елегантни и светлокафяви обувки, дето проскърцваха в бара по пода. Сега двуколката му издрънча покрай паметника на сър Джон Грей, на Хорацио еднорък Нелсън и на преподобния отец Тиоболд Матю, издрънча сега, както бе упоменато преди. Конски тръс и жега, затоплена седалка. Cloche. Sonnez la. Cloche. Sonnez la. Бавно нагоре по хълма кобилата дръпна, покрай Ротондата и площад Рътланд. Прекалено бавно се тътреше тя според Блейзис Бойлан, пламналия Бойлан, припряния Бойлан, блазе му на Блейзис.
882
Игра, при която, когато музиката спре, участниците бързат да седнат на непрекъснато намаляващ брой столове
883
Блум е така завладян от песента на Дедалус и мисълта за Моли и Бойлан, които си представя в сексуален екстаз, че всички личности му се сливат в едно и Саймън, Лионел и Леополд стават Сайополд.